Златният телец
- Автор: Петров Евгений Петрович, Ильф Илья Арнольдович
- Серия: Остап Бендер #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пелин Велков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златният телец». Краткое содержание книги:
— Телеграма! — отговори великият комбинатор и намигна в тъмнината.
Вратата се отвори и той влезе, като се закачи с папката за спонеца на вратата.
На разсъмване пълномощникът и куриерът седяха в един дол далеч извън града.
Те режеха гирите. Носовете им бяха изцапани с чугунен прах. На тревата до Паниковски се валяше нагръдникът. Той го беше свалил: пречеше му да работи. Под гирите предвидливият нарушител на конвенцията беше разстлал вестник, та нито една прашинка от скъпоценния метал да не пропадне напразно.
Млечните братя се споглеждаха сегиз-тогиз важно и с нова сила се залавяха да режат. В утринната тишина се чуваха само цвъртенето на лалугерите и скърцането на нажежените ножовки.
— Какво значи това? — рече изведнъж Балаганов, като спря да работи. — Три часа вече режа, а все още никакво злато няма.
Паниковски не отговори. Той вече бе разбрал всичко и последния половин час движеше ножовката само привидно.
— Е, ще порежем още малко! — рече бодро рижокосият Шура.
— Разбира се, трябва да режем — забеляза Паниковски, който гледаше да отдалечи страшния час на разплатата.
Той закри лице с длан и през разперените си пръсти гледаше равномерно движещия се широк гръб на Балаганов.
— Нищо не разбирам! — каза Шура, когато разряза до края гирата и я разтвори на две половинки като ябълка. — Това не е злато!
— Режете, режете — измънка Паниковски.
Ала Балаганов, държейки във всяка ръка по едно чугунено полукълбо, започна бавно да се приближава към нарушителя на конвенцията.
— Не се приближавайте до мен с това желязо: — запищя Паниковски и отскочи настрана. — Аз ви презирам!
Тогава Шура замахна, изпъшка от напрежение и запрати едното от парчетата по интриганта. Чул зад главата си свиренето на снаряда, интригантът легна на земята.
Схватката на пълномощника с куриера беше кратка. Разядосаният Балаганов първо затъпка с наслада нагръдника, а после пристъпи към неговия собственик. Шура хем нанасяше удара, хем повтаряше:
— Кой измисли тези гири? Кой пропиля държавни пари? Кой руга Бендер?
Освен това първенецът на лейтенанта си спомни за нарушението на сухаревската конвенция, което донесе на Паниковски няколко удара повече.
— Ще отговаряте за нагръдника! — викаше злобно Паниковски и се вардеше с лакти. — Имайте пред вид, че никога няма да ви простя за нагръдника! Сега такива нагръдници не се продават!
В заключение Балаганов взе от своя противник вехтата му кесия с тридесет и осем рубли.
— Това за изпития кефир, влечуго! — рече той при това. Връщаха се към града без настроение.
Напред вървеше сърдитият Шура, а подир него се тътреше Паниковски, който накуцваше с единия крак и ревеше силно.
— Аз съм беден и нещастен старец! — хлипаше той. — Ще отговаряте за нагръдника. Дайте си ми парите.
— Аз ще ти дам да разбереш! — говореше Шура, без да се обръща. — Ще кажа всичко на Бендер. Авантюрист такъв!
(обратно)Глава XXI Краят на „Гарванско свърталище“
Варвара Птибурдукова беше щастлива. Седнала до кръглата маса, тя обгръщаше с поглед своето домакинство. В стаята на Птибурдукови имаше много мебели, така че почти липсваше свободно място. Ала и онази площ, която оставаше, беше достатъчна за щастие. Лампата пращаше светлина навън през прозореца, където като дамска брошка трепкаше малка зелена клонка. На масата имаше сладкиши, бонбони и маринована бяла риба в кръгла тенекиена кутийка. Електрическият чайник беше събрал върху своята крива повърхност цялата уютност на Птибурдуковото гнездо. В него се оглеждаха и креватът, и белите пердета, и нощното шкафче. Оглеждаше се и самият Птибурдуков, който беше седнал срещу жена си със синя пижама с шнурове. Той също беше щастлив. Пропускаше дима от цигарата си през мустаците и изрязваше от шперплат с резбарско трионче играчка — нужник за вила. Работата беше деликатна. Трябваше да се изрежат стеничките, да се тури наклоненото покривче, да се подреди вътрешното устройство, да се постави стъкълце на прозорчето и да се сложи микроскопична кукичка на вратата. Птибурдуков работеше със страст: той смяташе рязането на дърво с трионче за най-добра почивка.
Когато завърши работата си, инженерът се засмя радостно, потупа жена си по дебелия топъл гръб и притегли към себе си кутийката с бялата риба. Но в този момент на вратата се чу силно чукане, лампата мигна и чайникът се отмести от телената поставка.
— Кой ли идва толкова късно? — продума Птибурдуков, докато отваряше вратата.
На стълбището стоеше Васисуалий Лоханкин. Той беше загърнат чак до брадата в бяло марсилско одеяло, изпод което се виждаха косматите му крака. На гърдите си притискаше книгата „Мъжът и жената“, дебела и позлатена като икона. Очите на Васисуалий блуждаеха.