Къщата на духовете

Спомням си, към обсада пристъпвах надвечер. Тя сядаше да пише и аз уж с наслада пушех лулата си, но всъщност я дебнех с крайчеца на окото. Щом преценях, че се готви да се оттегли в стаята си — започваше да си чисти перодръжката и да затваря тетрадките, — аз се разбързвах. Докуцуквах до банята, докарвах се, слагах си халат от лустринено кадифе, каквито носят епископите — бях си го купил, за да й направя впечатление, но тя май никога не го и забеляза, — долепях ухо до вратата и я чаках. Чуех ли я да пристъпва по коридора, тръгвах в атака. Какво ли не опитах — обсипвах я с ласкателства и подаръци, заплашвах я, че ще разбия вратата и ще я смеля от бой с бастуна. Но нито с добро, нито със зло не успях да преодолея пропастта, която ни разделяше. Но пък какво се чудя! Просто напразно се мъчех с любовните си мераци вечерта да я накарам да забрави злонравието, с което я обременявах през деня. Клара ме избягваше с оная своя отнесеност, която най-накрая намразих. Не мога да разбера с какво толкова ме привличаше тя. Беше зряла, лишена от всякакво кокетство жена с леко провлечена походка. Нямаше ги вече онези нейни изблици на радост за щяло и нещяло, които я правеха толкова привлекателна на млади години. Клара нито се опитваше да ме съблазнява, нито проявяваше нежност към мене. Сигурен съм, че не ме обичаше. Нямаше причина да я желая така прекомерно силно и грубо, че да изпадам в отчаяние и да ставам смешен. Ала не можех да избягна това. Меките й движения, едва доловимият й мирис на чисти дрехи и на сапун, светлината в очите й, изящният й тил, по който се виеха непокорни къдрици — всичко у нея ми харесваше. Изпадах в неотразимо умиление от нейната крехкост. Искам да я закрилям, да я прегръщам, да я карам да се смее както едно време; когато спя, тя пак да е до мене — главата й на рамото ми, свитите й крака под моите, такава една малка и топла, положила ръка на гърдите ми, уязвима и прелестна. Понякога си наумявах за назидание да се престоря на безразличен, но само след няколко дена се предавах, защото тя изглеждаше много по-спокойна и щастлива, когато не й обръщах внимание. Пробих дупка в стената на банята, за да я гледам гола, но гледката ме хвърляше в такъв смут, че предпочетох да замажа дупката с хоросан. За да я засегна, демонстративно й дадох да разбере, че се каня да отида в „Червеното фенерче“, но тя отбеляза само, че така ще е по-добре, отколкото да изнасилвам селянките. Дойде ми като гръм от ясно небе — не допусках, че тя знае. Предвид отговора й отново опитах да тръшна някое момиче, просто за да я ядосам. Но получих доказателства, че времето и земетресението бяха нанесли тежки поражения върху мъжествеността ми и че вече нямах сили да прихвана през кръста някоя яка мома и да я вдигна на задницата на коня си, камо ли пък да й съдера дрехите, да я заголя и да я обладая насила. Бях на възраст, когато, за да се прави любов, е нужна помощ и нежност. Остарял бях, мама му стара!