Неустоима сила

— Благодаря ти, че си такъв добър приятел, Мери.

— Кал, ти направи много за мен.

— Това е само началото.

Щяха да отведат компанията му далеч напред и той дори мислеше да създаде нов отдел с нейна помощ. Говореха за това от месеци, но не това бе в ума му сега, когато я погледна, и както бе постъпил преди шест седмици, се наведе, неспособен да се противопостави на привличането, което изпитваше, и я целуна. Когато го направи, усети по тялото му да преминава електричен ток и го обзе паника, че не постъпва почтено, но не можеше да се сдържи. За негова изненада тя откликна, обви врата му с ръце и отговори на целувката му. Двамата останаха така дълго, силно прегърнати. Кал си даваше сметка, че трябва да й се извини, но този път не можеше да се застави, защото знаеше, че изобщо не съжалява.

— Не бива да ти го казвам — прошепна той най-сетне, — но те обичам, Мери.

Това признание се изтръгна от дъното на душата му. Бе си дал сметка за това от известно време насам. И тя го усещаше. Всъщност, знаеше го, без да й е казал, и затова кимна. Това бе силата, която я разделяше от Стив. Калан.

— И аз те обичам, Кал — с нежност изрече тя.

Онова, което бушуваше между тях, не бе просто желание. Бе нещо повече. Сякаш бяха части от едно и също тяло, от една душа. И каквото и да се случеше след този миг, тя знаеше, че изцяло му принадлежи.

Той отново я притегли в обятията си, не я пускаше, всяка негова фибра жадуваше за нея. Бе копнял за това от много време. Тя го целуваше със страст, която не бе изпитвала никога преди, дори към съпруга си. Ръцете й се плъзнаха под ризата му и замилваха тялото му, а той внимателно свали бялата копринена рокля от раменете й. Когато тя се изправи, роклята падна в краката й и Мередит застана пред него прекрасна, в бели сатенени бикини и обувките на високи токове. Затаи дъх, както на плажа, и след миг я вдигна и я внесе в спалнята си. Положи я нежно на леглото, възхитен от нейната красота.

— Ти се невероятна — прошепна Кал.

— Не съм правила това никога преди — тихо призна тя, в гласа й пропълзя страх.

— Знам. — Беше му казвала преди, че е била вярна на Стив. Но сега бе различно. Владееше ги потребност — силна и разтърсваща, потребност, на която никой от двамата не можеше да се съпротивлява. — Не се страхувай, Мери… — Ръцете му я опознаваха, устните им се срещаха, тя стенеше тихо. — Толкова те обичам… Никога не съм обичал така — шепнеше той и сякаш думите му бяха като ехо на всичко, което изпитваше тя, на нещо, което част от нея бе разбрала от самото начало.

Насилваше се да си внуши, че постъпва грешно, но с цялото си сърце чувстваше обратното. С всяка частица на душата си усещаше, че той е мъжът, за когото бе родена и при когото трябваше да бъде.