Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
По време на споменатия банкет бяха показани традиционни танци, а аз обяснявах действието.
Мис Х. ме гледаше внимателно с красивите си сини очи. Тъй като японските танци са символични и силно стилизирани, аз отидох при нея и попитах дали е разбрала всичко. Да, отговори ми тя и похвали английския ми. Бил ясен и разбираем, което било рядкост при японците.
След това ме попита дали не бих искала да преподавам в училището й. Загубих ума и дума.
— Да стана учителка? Да преподавам…
— Вие работите вечер, нали? Училището е само сутрин. Ще свършвате най-късно в три часа.
— Но аз съм била гейша!
— Е, и? — отговори съвсем спокойно тя.
Това ме изненада, защото имах много неприятности с бившата си професия. Очевидно американските училищни директори изобщо не се интересуваха от миналото на учителките си.
Преди войната ме бяха поканили да изнеса няколко урока в училището по изкуствата, днешната държавна художествена академия. Учителите по нихонга Ивата Сентаро и Шимура Тацуми, които бяха мои постоянни клиенти, ме помолиха да изпълня някои танци.
— Кихару, днешните студенти често рисуват кимоното затворено надясно и изобщо нямат представа как изглежда един хакама. Ела някой път при нас и им обясни какво представляват японските национални дрехи.
Донесох собствения си нагледен материал, който се състоеше от кафеникаво ошима-кимоно, ожия-кимоно от ленен креп и юки-кимоно от коприна на фини шарки. Обясних как се произвеждат различните кимона, показах как се носят отделните части на облеклото, изясних, че макар и скъпи, кимоната, донесени от мен, са за всекидневна употреба и никога не се обличат за официални случаи.
Втория път заех няколко перуки от Окайоне и обясних какви са фризурите на неомъжените жени и на съпругите, какви прически имат гейшите, съпругите на самураите и буржоазните дами.
Уроците ми бяха веднъж седмично. Втория път стаята беше препълнена.
Внезапно професорите ми заявиха, че повече няма да имат нужда от услугите ми. Обяснението беше, че учениците и учителките протестирали, защото явяването на една гейша на учителската катедра било кощунство, след като в училището имало толкова учени професори.
След края на войната преживях нещо подобно в една голяма болница. Заместникът на главния лекар, който ценеше високо особения ми метод на преподаване, организира курс по английски за участниците в международния конгрес на лекарите, който щеше да се състои през следващата година. И там ми отказаха, защото болничната управа предпочела да назначи учителка с филологическо образование и в никакъв случай не било редно да ангажират гейша.
Ако главният лекар беше настоял участниците в конгреса да се възползват от моя пряк метод, който ги обучаваше на жив и лесно приложим английски, щеше да се вдигне голям шум. Непременно щяха да разпространят слуха, че съм му метреса.
В това отношение Япония е наистина потискаща страна. Собствените ми сънародници толкова често ме бяха унижавали и отхвърляли само защото съм била гейша, че едва не се разплаках от радост, когато мис Х. пожела да преподавам в училището й. Не бях очаквала, че тя ще отговори на плахите ми възражения с категоричното „Е, и?“, и бях трогната.
Дейността ми като „учителка по японска култура“ в училището на мис Х. започваше в девет сутринта и продължаваше обикновено до дванадесет на обед. Преподавах оригами, икебана, създаване на кукли и танци. Тъй като ми плащаха в долари, доходът ми се увеличи значително.
Когато имахме съвет, американските учители си вземаха сами кафе или сандвич. Но моето образование беше друго и аз не можех да понеса тази гледка. Първата ми задача беше да налея на директорката и да й поднеса чашата, после наливах на заместник-директора, на главния учител и така нататък. Поднасях им също захарта и млякото. Накрая наливах и на себе си и сядах на мястото си.
Първия път госпожа директорката помоли за внимание и посочи на колегите си грациозния начин, по който бях поднесла кафето. Нито една американка не можела да се движи с такава прелест. Това със сигурност било резултат от обучението, което съм получила като гейша. Всички трябвало да се поучат от мен.
След съвета участниците си отваряха вратата и напускаха помещението без церемонии. Според мен това беше нередно, затова започнах да им отварям вратата и да излизам последна. И при този случай похвалиха обучението ми на „гейша гърл“.