Розата и херцога
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Розата и херцога». Краткое содержание книги:
— Повярвай го. — Херцогът доизпи чая си и остави чашата. — Има ли някаква специална причина да искаш да намериш колкото се може по-скоро Ашбъртън?
Неспокойното крачене напред-назад в този момент го бе отвело до прозореца.
— Съществуват куп основателни практични причини да искам да го открием, но те не са важните в случая. — Впери невиждащ поглед в сивото небе. — Аз… все още не мога да приема, че брат ми умира. Трябва да го видя със собствените си очи. Да разбера дали наистина е болен или просто Блакмър е един от черногледите знахари. А ако състоянието му все пак се окаже действително сериозно, искам да го види Иън Кинлок… и Катрин, разбира си. Именно медицинските процедури на Иън и грижите на Катрин спасиха живота ми преди време. Може би ще успеят да направят същото и за Стивън.
— А ако се окаже, че никой не е в състояние да му помогне? — попита приглушено Рейф.
— Тогава искам да си вземем довиждане. — Майкъл преглътна с усилие. — Да му кажа колко близък го чувствам през последните две години. Кениън са здрави хора… мислех, че имаме пред себе си трийсет-четирийсет години за разговори. — Потърка врата си; болеше го от продължителната езда и притесненията. — Интересно е колко различни видове приятелство могат да съществуват. Ние израснахме заедно — ти, Никълъс, Люсиен и аз. Познаваме повечето си тъмни тайни. Имам пълно доверие и в трима ви. Но Стивън… той ми е брат. Свързани сме от кръвта, от нощите спомени в детството. Понякога това е неудобно. Години наред бяхме отчуждени. Но когато той си отиде, ще остави в живота ми празнота, която никой друг няма да бъде в състояние да запълни. Аз… трябва да му кажа това.
— Винаги съм съжалявал, че съм единствено дете — промълви херцогът. — Не знам дали думите ти ме изпълниха с облекчение, че животът ми е по-прост, или дори с още по-голямо съжаление за това, което съм изпуснал.
Майкъл се поколеба и изрече бавно:
— Както при всички други човешки отношения, по-добре е да си обичал и изгубил, отколкото да не си обичал никога. Но да изгубиш любим човек е истински ад.
А загубата на брат му, здравеняк, който бе само с две години по-голям от него самия, приближаваше заплашително смъртта. Не бързата, случайна смърт в битка, пред която се бе изправял многократно, а коварната и прикрита, дебнеща те кончина. Ако Стивън можеше да стане жертва на смъртоносна болест, не бе изключено същото да се случи и с брат му. Или с Катрин, или с малкия им син Никълъс, а това бе почти непоносима мисъл.
Стояха мълчаливо до пристигането на иконома. Майкъл се обърна от прозореца, за да види набит млад мъж с червеникави коси и леко притеснен вид.
— Викали сте ме, ваше височество?
Херцогът кимна.
— Гардинър, това е лорд Майкъл Кениън, брат на херцог Ашбъртън. Той иска да знае каква поръчка изпълнихте за Ашбъртън в Лондон.
— Ами, отведох коня му в Лондон и го оставих в къщата му там. Икономът приготви вързоп с негови дрехи, които да му отнеса на връщане. Освен това отидох при неговия банкер, за да осребря един чек, и да взема специално разрешително.
Настана изумено мълчание. След малко Майкъл възкликна невярващо:
— По дяволите! Изпратил те е за разрешително за сключване на брак?
— Да, сър. — Икономът отстъпи инстинктивно назад, когато видя изражението на Майкъл. — Това беше основната причина за пътуването. Останалите поръчки бяха просто защото отивах така и така в Лондон.
Видял, че приятелят му ще избухне всеки момент, Рейф побърза да се намеси:
— Спомняш ли си името на жената, за която възнамеряваше да се ожени?
Лицето на Гардинър помръкна.
— Съжалявам, сър. Просто предадох на чиновника на писаното от херцог Ашбъртън. Наистина му хвърлих един поглед, но не си спомням името на дамата. — Замисли се и додаде, изпълнен с желанието да помогне: — Останах с впечатлението, че възнамеряваше да се ожени за едно от момичетата от театрална трупа „Фицджералд“.
— Актриса — избухна Майкъл. — И на теб това не ти ли направи впечатление?
Лицето на Гардинър стана безизразно.
— Не е моя работа да обсъждам решенията на един херцог, милорд.
Рейф хвърли поглед към своя гост.
— Свободен си, Гардинър, ако нямаш друга информация. Благодаря ти.
Щом вратата се затвори зад иконома, Майкъл възкликна:
— Боже мой, трябваше да намеря Стивън навреме! Разсъдъкът му явно е засегнат от болестта, иначе никога нямаше и да помисли да направи някаква простачка херцогиня Ашбъртън.