Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
— Трябва ми всичко, което можеш да откриеш, за доктор Алекс Лад. Второто й име започва с Е. Имам и номера на осигуровката й, на шофьорската й книжка и така нататък. Тя е психоложка, която практикува тук, в Чарлстън.
— Психо? Това ли е връзката й с Петиджон?
— Не мога да ти кажа.
— Лорета! — умолително изхленчи той.
— Защото и аз не знам, кълна се! Нещата, до които се добрах досега, са дреболии. Данъчни квитанции, бележки от банки, кредитни карти. В тях няма нищо нередно. Собственичка е на дома си, няма големи дългове. Не е извършвала никакви нарушения. Дори не е пътувала без билет. Дипломите й за висше образование и квалификация са впечатляващи. Била е отличничка и е получила предложения за работа от няколко престижни клиники. Но предпочела да започне частна практика.
— Как е започнала? Явно е разполагала с пари.
— Наследила е имуществото на осиновителите си — доктор Марион Лад, общ лекар от Нешвил, и съпругата му — Синтия, бивша учителка. Не са имали други деца. Загинали преди няколко години при катастрофа с малък самолет по време на ски екскурзия в Юта.
— Имало ли е подозрения за саботаж?
За да скрие усмивката си, Лорета отпи глътка сода. Харви наистина бе въодушевен.
— Не.
— Хм. Струва ми се, че вече си открила доста.
Лорета поклати глава:
— Не знам нищо за детството й. Била е осиновена чак на петнадесет години.
— Толкова късно?
— Странно защо, като че ли животът й започва оттогава. Обстоятелствата около осиновяването й и времето преди това са черна дупка. Не излиза никаква информация. Когато се опитах да проникна, нямах късмет.
— Ха! — възкликна Харви и отново бързо сръбна глътка уиски.
— Учила е в частна гимназия. Хората, с които се свързах там — от ръководството до най-нисшите служители, — бяха любезни, но предпазливи. Дори не се решиха да ми изпратят протокола на випуска й. Не желаят да смущават покоя на семейство Лад и избягват да говорят за тях. Според всички материали, които прочетох, са били високоуважавани и с безупречна репутация. Преди да се откаже от професията си, Синтия Лад спечелила наградата „Учител на годината“. Пациентите на доктор Лад скърбели за него, когато загинал. Бил е и пастор. Тя… Няма значение, сам разбираш. Нищо скандално.
— Какво мога да сторя?
— Да се добереш до сведения за детството й.
Харви артистично въздъхна:
— Страхувах се, че ще кажеш точно това.
— Навярно и там няма нищо. Искам само да надзърнеш.
— Това е достатъчно, за да ме уволнят. Знаеш как е в областната администрация — захленчи той. — Пазят онези архиви като свещени реликви. Никой не бива да се доближава до тях.
— Никой, освен един неуловим компютърен гений. Трябва ми информация и от Тенеси.
— Забрави!
— Знам, че можеш да се справиш — каза Лорета, протегна се над масата и потупа ръката му.
— Ако Организацията за защита на децата открие какво правя, може здравата да си изпатя.
— Имам доверие в теб, Харви.
Той нервно хапеше устната си, но Лорета се убеди, че е изкушен от предизвикателството.
— Съгласен съм да опитам, но нищо повече. Ще опитам. Но толкова деликатна работа изисква време.
— Разбирам. Бъди внимателен. Все пак побързай. — Тя остави чашата със сода и тихо се оригна. — Но, Харви, докато се занимаваш с това…
Харви направи недоволна гримаса.
— Ох!
— Ще те помоля за още една услуга.
— Обажда се Смайлоу.
— Говори по-силно — каза му Стефи. — На клетъчния телефон съм.
— И аз. Току-що се обади човек от Отдела за изследване на веществени доказателства.
— Добри новини?
— За всички, освен за доктор Лад.
— Какво? Какво?! Кажи ми.
— Спомняш ли си за неидентифицираната частица, която Джон Медисън взе от дрехите на Петиджон?
— Ти ми каза.
— Карамфил.
— Подправката?
— Кога за последен път си виждала карамфил?
— На Великден. Върху печеното на майка ми.
— А аз видях вчера, когато надникнах в коридора на Алекс Лад. На масичката имаше стъклена купа с пресни портокали. Бяха набодени с карамфилови пъпки.
— Пипнахме я!
— Все още не, но сме близо.
— А онзи косъм?
— Човешки е. Не е на Петиджон, но нямаме проба за сравнение.
— Все още.
Той се засмя:
— Бъди нащрек, Стефи.
— Почакай, ще съобщиш ли на Хамънд тази последна подробност?
— А ти?
След кратко мълчание Стефи каза:
— До утре.
Хамънд почти реши да не вдига слушалката. Промени намерението си малко преди телефонът да престане да звъни. В следващия миг съжали.
— Започнах да си мисля, че няма да вдигнеш.
Тонът, с който баща му изрече тази проста реплика, я превърна в упрек.