Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Още една минутка! — рече ми той с повечко стеснителност.
Нямаше нужда да протягам шия, за да се досетя кой ще е вторият номер, но се въздържах да го обърквам отново със знаенето си.
— Ваше величество… — постигна той една възхитителна дозировка от шега, милувка и принудена деловитост в познатото ми обръщение. — Извинявай, че чак сега се обаждам. Не, има хора при мен. Не знам обаче кога по-късно… Стругацки ми е на гости. Да, самият Стругацки, Аркадий! — Пак се извърна към мен, вече с неловкостта, че се хвали втори път. Трогателен беше! — Ще направя всичко възможно, но засега не му знам програмата, което ще рече, че не знам и моята. Много те моля… Добре, мило. Чоколом! — завърши той, както понякога завършвах и аз, без да съм сигурен дали унгарците наистина така произнасят „целувам те“.
Не улучи веднага вилката на телефона, защото гледаше към мен с несъзнателната молба за мъжко съучастничество, дооправи я грижливо. Ето че бе успял да говори пред мен и с момичето ми! Какво повече можех да сторя — да вдигна телефона й и да се развикам: Това ли ти е любовта, мило, не усети ли поне сърцето ти, че не разговаряш с този, когото уж толкова обичаш?…
Той седна в редакторския си трон с облекчението на човек, сполучливо уредил делата си. Посегна отново за цигара, а аз вече два пъти напразно пребърквах джобовете си — кутията ми бе останала на масата в клуба. Рекох, за да му намекна, че би могъл да ме почерпи:
— Много пушите, другарю Дилов.
— Много — въздъхна той искрено и веднага премина към елегантната си самоирония. — Има една стара циганска песен: „С лъжата храним децата, с тютюна тровим гайлето.“
Наистина беше великолепен!
— Бях я забравил. Става за писателски девиз, нали?
Той весело се съгласи — сега май и аз му се харесах, поне като събеседник, но то ме дораздразни. В края на краищата, ако аз действително съм той, можех да му кажа и съвсем други неща!
— Много пушите, другарю Дилов — повторих. — А имате десен бедрен блок на сърцето, и ляв хеми блок имате, подозират отгоре на всичко, че и някое кръвоносно съдче може да е запушено.
Той вече истински се облещи насреща ми и аз предвкусих собственото си тържество.
— Дайте ми една цигара де! Толкова стиснат аз не съм.
Той стреснато ми поднесе кутията си и чак при огъня рече „прощавайте“.
— Освен това — изфъфлих аз с цигарата в устата, докато я разпалвах с усилено смучене, защото беше влажна. — Освен това яко се преуморявате при това момиче, с което говорихте сега. А не го обичате, нали? Просто гъделичкате с него суетата си на остаряващ мъж!
Дадох му възможност да избухне — много ми се щете да го видя разгневен, но той ме подкани с фалшива ирония — леле колко гадна беше тая му усмивка!
— Говорете, говорете! Не е вярно, но е интересно за слушане.
— Отлично знаете, че е така. Отлично знаете и къде лежеше истинското ви щастие, което сам погубихте! Да ви кажа ли и как?
— Всеки има в живота си нещо, което сам е погубил — повтори той тъжния си опит да се защити. — Но едва ли съществува човек, който да знае къде лежи онова, което нарекохте истинско щастие. Аз не се смятам за нещастен, а това е по-важното, нали?
Изведнъж ми стана жал за него. Или… може би за себе си? Всичко, което се канех още да му кажа, улучваше и мен. Това рязко притъпи атаката ми.
— Впрочем имате ли бенка на гърба, в средата на гръбнака?
— Отгде да знам — смая се той. — Не мога да си видя гърба.
— Пък аз имах някога едно момиче… То ми каза, че съм имал такава бенка и обичаше да я целува.
За повече доказателственост посочих мястото на гърба си. Беше доста просташко от моя страна.
Очите му се размътиха в унеса на търсенето из спомените, после там се заизбистря някакво подозрение. Простак, рекох му на ум, забравя ли се такова момиче?
— Хей кой сте вие всъщност? — извика той в полуужас, явно бе си спомнил.
— Казах ви името си. Да продължавам ли или…
Бях осъзнал силата да бъдеш никой, а той се разтреперваше, щом само го поставеха под съмнение! Кимна ми неуверено. Не, наистина бе неподражаем в изтърпяването! Аз на негово място, макар все още да се смятах за по-добрия Любен Дилов, сигурно щях вече да съм се самоизгонил.
— Трябва да пазите сърцето си, другарю Дилов — посъветвах го коварно бащински. — И професор Белов ви го каза. А ето че се каните другата седмица пак да се унижите с едно пътуване, което е противно на цялото ви същество! Там ще говорите неща, които не мислите, само защото ви е страх от оня, който ви помоли да отидете…