Пътят към София
- Автор: Дичев Стефан
- Год: 1962
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят към София». Краткое содержание книги:
- Временните неуспехи съвсем не означават, че сме пред катастрофа - каза той гласно с нов прилив на доверие. - Аз познавам турчина, приятелю! Неговата душа... верността, му, готовността да се жертвува.
- Говорете, не се стеснявайте, паша!
- Не се стеснявам - усмихна се Бейкър, Дигна бинокъла си и внимателно огледа стръмните, обрасли в букаци склонове на планината, през голите клони на които синкаво блещукаше падналият преди няколко дни сняг. От известно време там ечаха проточени оръдейни гърмежи, но сега се чу и далечна пушечна стрелба.
- Илдъз табия! - каза той с опитността на човек, свикнал бързо да се ориентира. - Не, там не могат проби. Илдъз и Шандорник са двете ни най-здрави опори... Въпреки вашето недоверие, драги мой, колкото и да е усложнено положението, докато ние държим Арабаконак и София, нищо не е загубено!
- При условие, че се предприемат цялостни мерки... Това, мисля, беше вашата прогноза, паша!
- Вие сте невъзможен, Фреди!
- Сега ли го забелязахте?
- Надявам се, че някой ден няма да се държите така в камарата на лордовете! - направи Бейкър безуспешен опит да бъде също духовит.
- Обещавам - просия Барнаби. - И все пак какви са вашите "цялостни мерки"?
- Биха могли да се набележат различни варианти... Цяла нощ сме говорил за тях с маршала!
- Кажете, кажете.
- Да вземем например видинския гарнизон, който от началото на войната досега стои в пълно бездействие... Двайсет табора непокътната войска, чудесни, стари батальони! Ако те се придвижат към Враца, тилът на Гурко ще бъде смъртно застрашен. А към тях биха могли да се присъединят частите от Берковица, от Лютиково.
- Идеята е добра!
- Радвам се, че я одобрявате.
- Чакайте, чакайте! Вие, паша, неотдавна сам казахте, че сръбският неутралитет...
- Не ставайте наивен, Фреди! Виждате, че ситуацията се мени ежечасно!
- И все пак това би значело да развържем ръцете на Сърбия!
- Сърбия - прекъсна го с неочаквана разпаленост Бейкър. - Нейното поведение, драги мой, понастоящем не се определя вече от това, дали във видинската крепост има силен гарнизон или не! Сърбия следи цялостното развитие... Следи Плевен!
- О, Плевен! - повтори с копнеж Барнаби и съвсем изравни коня си с неговия. - Аз все още не съм се отказал!
Бейкър го погледна със симпатия.
- Маршалът вече е склонен да рискува, Фреди!
- Склонен? Какво говорите?
Бейкър кимна.
- В смисъл... да занесете на Осман заповед за отстъпление... Да пробие на всяка цена обръча и да върви насам.
- Тогава какво отлагате? - надигна се цял на стремената Барнаби.
Генералът се престори, че не го чу.
- Едно излизане на петдесетхилядната плевенска армия и натиск по шосето за Орхание, съгласувано е натиск на видинския гарнизон откъм Враца... И ние оттук... Да, това би било стратегия!
- Би било, би било... И чакате! Какво чакате, паша? Аз съм готов още тоя час?
- Чакаме нареждането на главнокомандуващия.
- Ах, това вечно турско чакане!.. И кога ще благоволи негово високопревъзходителство Сюлейман паша?
Бейкър вдигна рамене.
- Не знам. Нощес изпратихме телеграмата. Предлагаме още варианта за незабелязано изтегляне на главното ядро на армията около Одрин, като в тила на руснаците останат само няколко крепости, Плевен, София, Шумен... Изобщо чакаме нареждане... Каквото и да било, но нещо да се предприеме... а не само така... пасивно да получаваме удар след удар.
- Чакайте тогава! - рече Барнаби и презрително сви устни.
Бейкър видя изражението на лицето му, ала нищо не каза. Ако зависеше от мен, мислеше той с яд и огорчение, защото в края на краищата неслучайно губеше силите и живота си в тоя затънтен край на света... Свикнал да действува, и то да действува при всички обстоятелства, още повече, че не рискуваше свои, а чужди интереси, генерал Бейкър не по-малко от приятеля си се възмущаваше от мудността, която срещаше на всяка крачка. Но за разлика от нетърпеливия Фреди, за когото войната си оставаше игра, и като смяташе, че познава вече издъно османската психология, Бейкър непрестанно слагаше върху другото блюдо на везните своята непоколебима вяра в мъжеството и благородството на турчина. Какво могат да значат дворцовите неразбории, враждата между Сюлейман и Мехмед Али, усложнила безсъмнено положението на тоя фронт, когато в крайна сметка всеки един мюсюлманин е готов да умре за земята и за вярата си? Къде има такива войници, разсъждаваше и се уверяваше той. Ще се преодолее кризата... ще се намерят сили...