Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)». Краткое содержание книги:
— Във всеки случай по-добри неща, отколкото за Гай Марий Младши.
— Така ли? — Той грейна. — Е, това ме радва!
Тъмнозелените й очи внимателно се вгледаха в Помпей.
— Ти все още ли я посещаваш, Велики?
— Разбира се, че не! — възмути се той. — Ами ако бях казал „да“? Ти щеше ли да се ядосаш?
— Разбира се, че не.
Помпей пламна.
— Искаш да кажеш, че няма да ме ревнуваш?
— Разбира се, че не.
— Значи не ме обичаш! — извика той и скочи от стола си.
— Седни, Велики. Ако обичаш…
— Ти не ме обичаш! — възкликна той за втори път. Муция въздъхна и остави бродерията.
— Ще седнеш ли, Гней Помпей? Разбира се, че те обичам.
— Ако ме обичаше, щеше да ме ревнуваш! — тросна се Помпей и седна.
— Аз не съм ревнив човек. Човек или се ражда ревнив, или — не. А защо искаш да съм ревнива?
— Така щях да знам, че ме обичаш.
— Не. Само щеше да знаеш, че съм ревнива — отвърна му Муция. — Трябва да имаш предвид, че съм расла в атмосфера на пълно неразбирателство. Баща ми обичаше майка ми, а и тя му отвръщаше със същото. Но той винаги я ревнуваше. И тя го приемаше като обида. Лека-полека недоверието му я вкара едва ли не насила в прегръдките на Метел Непот, който не е ревнив човек. И сега майка ми е щастлива.
— Да не би да ме предупреждаваш, че аз не трябва да бъда ревнив?
— Ни най-малко — рече тя с примирителен тон. — Аз не съм майка си.
— Но дали ме обичаш?
— Да, много.
— А обичаше ли Марий?
— Никога. Гай Марий Младши не обичаше никого. За разлика от тебе. А обичливият човек е достоен за любов.
Това успокои Помпей и той се върна на предишната тема:
— Работата е там, Муция, че не знам как да се измъкна от положението. Излиза, че съм свръзка… Излиза, че съм най-долен сводник!
Муция се изкикоти.
— Наистина забелязвам, че си в доста затруднено положение, Велики.
— Как да постъпя?
— Както си постъпвал винаги. Хванеш ли се за някоя игра, не позволявай да те изхвърлят. Човек изпуска събитията от контрол тогава, когато започне да губи време в изящни сметки и скрупули. Затова не спирай и не се замисляй. И престани да се тревожиш как изглеждаш в очите на другите. Колкото повече мислиш за това, толкова по-зле ще изглеждаш, най-вече пред самия себе си.
— Значи просто да отида при нея и да я помоля?
— Именно. И все пак и аз искам нещо срещу съвета си Велики.
— Какво?
— Искам пълен отчет как е протекла срещата ти с Преция.
За щастие на Помпей оказа се, че сделката е била сключена в най-подходящия момент. Преция вече беше загърбила и него, и младия Марий, и беше изпаднала в състояние на безразличие и апатия, живеейки ден за ден, без да проявява интерес към нищо и към никого. Тя живееше прилично и държеше най-вече да запази и занапред независимостта си. Пък и беше достатъчно възрастна, за да страда от своите лични страсти. Подобно на много свои колежки в изкуството на любовта беше станала експерт по преструвките. Но в същото време беше безпогрешен съдник на човешките характери и имаше проницателен ум. Така че във всяка нова сексуална връзка тя беше властницата, убедена, че ще може да достави наслада, но и че ще държи здраво жертвата в капана. Това, което най-много й харесваше, бе да се меси в онези мъжки дела, които не се отнасяха до жените. А от всички подобни дела най-много я забавляваше политиката. За нея това беше място да си прояви интелекта и случай да си повдигне настроението.
Когато й съобщиха, че Помпей е дошъл да я види, тя не си въобрази, че бившият й любовник има намерение да поднови връзката им. Разбира се, и това не беше изключено, цял Рим знаеше, че жената на Помпей е бременна.
— Скъпи мой Велики! — посрещна го тя изключително любезно в кабинета си и му подаде двете си ръце едновременно.
Той допря устни и до двете, след което се оттегли на почтително разстояние от нея.
— Е, Велики? — попита тя с любопитство.
— Е, Преция! Явно при тебе всичко е наред…
Тъй нареченият таблин — кабинетът на господаря на дома, Преция държеше така да нарича стаята, — беше боядисан в светлосиньо и кремаво. Колкото до самата Преция, всяка сутрин тя посвещаваше доста грижи на тоалета си и се превръщаше в произведение на изкуството. Днес беше облечена в няколко ката фини воали в сиво-зелено, докато златистите й коси бяха на къдрици, които бяха толкова фини, че приличаха на истински, нищо че бе прекарала с часове пред огледалото, за да ги подреди. Гладкото й красиво лице носеше съвсем дискретен грим: Преция беше умна жена и знаеше, че щом Фортуна я е дарила с приятни черти, ще е грешка да ги крие под пластове грим, пък дори да е минала четиридесетте.