Тринайсетата приказка
- Автор: Сеттерфилд Диана
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тринайсетата приказка». Краткое содержание книги:
— Да не искаш да ми кажеш, че си бил подхвърлено дете?
— Да. Това е думата. Подхвърлен.
Загубих дар слово.
— Човек свиква с това — продължи той и аз съжалих, че трябваше да ме успокоява за собствената си загуба.
— Ти свикна ли?
Той ме огледа изпитателно, сякаш се чудеше какво и колко да ми каже.
— Не съвсем — отвърна накрая.
С бавни и тежки стъпки, като инвалиди, ние подновихме разходката си. Мъглата почти се беше вдигнала. Вълшебните форми на градината бяха загубили своето очарование и изглеждаха като запуснати храсти и дървета, каквито всъщност си бяха.
— Значи госпожа Лав е тази, която… — започнах.
— Ме е намерила. Да.
— А родителите ти…
— Нямам никаква представа.
— Но ти знаеш, че е било тук? В тази къща?
Аурелиус пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Раменете му се напрегнаха.
— Не очаквам някой да ме разбере. Нямам никакво доказателство. Но знам — той ми отправи един бърз поглед и аз го окуражих с очи да продължи.
— Понякога човек просто знае. Неща за самия себе си. Нещо от времето преди да помни. Не мога да го обясня.
Аз кимнах и той продължи да говори.
— В нощта, в която съм бил намерен, тук е имало голям пожар. Госпожа Лав ми каза, когато станах на девет. Тя мислеше така заради миризмата от пушек по дрехите ми, когато ме намерила. По-късно дойдох, за да огледам. И оттогава идвам всеки ден. След това потърсих и в архивите на местната преса. Но…
Гласът му придоби непогрешимата лекота на човек, който иска да каже нещо изключително важно. Една толкова скъпа история, че трябваше да бъде облечена в делничност, в обикновеност, за да се прикрие нейната значимост в случай, че слушателят реши, че нищо не струва.
— Но в минутата, в която дойдох тук, вече знаех. Това е моят дом — казах си. — Тук съм дошъл на бял свят. Нямаше никакво съмнение. Знаех го.
При тези последни думи гласът на Аурелиус загуби лекотата си. Той прочисти гърлото си.
— Не очаквам никой да ми повярва. Нямам никакви доказателства. Само съвпадение на датите и неясният спомен на госпожа Лав за миризмата на дим, както и собственото ми убеждение.
— Аз ти вярвам — казах.
Аурелиус прехапа устни и ме погледна предпазливо.
Неговата увереност и заобикалящата ни мъгла неочаквано създаде между нас един остров от интимност и аз бях на прага да кажа онова, което не бях казвала никога никому. Думите се оформиха в главата ми, мигновено се подредиха в изречения, дълги вериги от изречения, които се блъскаха да излязат от устата ми. Сякаш се бяха упражнявали за този миг от години.
— Аз ти вярвам — повторих, а езикът ми надебеля от всички думи, очакващи да бъдат произнесени. — Имала съм това чувство. Да познаваш неща, които не би могъл да познаваш. Да можеш да си спомниш за времето, преди да помниш.
И ето че отново се случи! Неочаквано движение в ъгълчето на окото ми, нещо, което беше там и в същия миг изчезна.
— Видя ли това, Аурелиус?
Той проследи погледа ми към пирамидите от храсти и зад тях.
— Кое? Не, не видях нищо. Изчезна. Или изобщо не е било там.
Обърнах се към Аурелиус, но мигът на признание също бе изчезнал.
— Имаш ли рожден ден? — попита той.
— Да, имам.
Всички мои неизказани думи се върнаха там, където бяха стояли през изминалите години.
— Ще си отбележа кога е, може ли? — рече весело той. — Така ще мога да ти пратя картичка.
Опитах да се усмихна.
— Той всъщност е съвсем скоро.
Аурелиус отвори малък син бележник, разделен на месеци.
— На деветнадесети този месец — казах му и той си записа датата с толкова малък молив, че приличаше на клечка за зъби в огромната му ръка.
Госпожа Лав оформя петата
Когато започна да вали, сложихме качулките на главите си и забързахме към навеса на църквата. На прага изтръскахме дъждовните капки от дрехите си и влязохме вътре.
Седнахме на една пейка близо до олтара и се загледахме в бледия, сводест таван, докато ми се замая главата.
— Разкажи ми как си бил намерен — помолих. — Какво знаеш за това?
— Знам само онова, което госпожа Лав ми е разказала — отговори той. — Мога да ти кажа само него. И, разбира се, моето наследство.
— Ти имаш наследство?
— Да. Не е нищо особено. Не е онова, което хората имат предвид, когато говорят за наследство, но в същото време… Всъщност бих могъл да ти го покажа по-късно.
— Би било чудесно.
— Да. Защото си мислех, че девет сутринта е доста скоро след закуската, за да те почерпя с кейк, нали? — това бе изречено с леко несигурна гримаса, която се превърна в проблясък при следващите му думи: — Така че реших — ще поканя Маргарет за единадесет. Кейк и кафе, как ти звучи? Ще можеш да хапнеш. И в същото време ще ти покажа моето наследство. Колкото и малко да има за гледане.