Чисти

Стаята на Лайда се намира в края на коридора. Така че през правоъгълното прозорче се открива изглед към всяка врата от двете страни на коридора. В момента всички прозорци са празни. Вероятно част от момичетата са на терапия. В отделението има и обща столова, която някои от тях посещават под охрана. Останалите сигурно лежат на леглата си, крачат напред-назад или пък размишляват за своите изкуствени прозорци.

Но тогава на един от прозорците малко по-нататък се появява една глава. Червенокосата. Лицето й е нежно и бледо. Веждите й са толкова светли, че почти не се забелязват. От това лицето й изглежда безизразно. Тя втренчва в Лайда пълните си с тревога очи, взира се в нея със същия странно очакващ поглед, както в занаятчийското ателие.

В този момент Лайда се чувства виновна за това, че й се скара да мълчи. Момичето само си тананикаше, опитвайки се да запълни времето си. Какво лошо имаше в това? Решава да направи постъпки за сдобряване и затова вдига ръка и помахва.

Червенокосата също вдига ръка, но за разлика от Лайда, притиска пръсти към стъклото. Започвайки от кутрето, тя повдига и притиска пръстите на ръката си, един по един, в строга последователност и ритъм. „Тя е луда“, помисля си Лайда, но тъй като няма какво друго да прави, продължава да наблюдава. Кутре, безименен, пауза. Среден, показалец. Пауза. А после в бърза последователност - палец, кутре, безименен. Среден, показалец, пауза. Палец, кутре, пауза.

И отново бързо, безименен, среден, показалец, палец, кутре. А после на интервали по три, безименен, среден, показалец, пауза, палец, кутре, безименен, пауза, среден, показалец, палец, пауза, кутре, безименен, среден. В този момент Лайда осъзнава, че това е песен. Само че червенокосата не възпроизвежда нотите за пиано, а ритъма на песента.

А Лайда знае коя е тази песен. Това е онази отвратителна, ужасна, способна да се загнезди в съзнанието и бавно да те подлуди „Блести, блести“. Отегчена, Лайда се оттегля от прозореца и сяда на пода, опряла гръб на стената.

Ами ако това е животът, който я очаква оттук насетне? Ако заповедта за преместване не дойде никога? Тя поглежда към изкуствения прозорец. Да не е превключен на здрачаване? Дали след време ще познава всяка промяна на изкуственото слънце, от сутринта чак до вечерта?

Тя пропълзява до матрака и издърпва рогозката изпод завивките. Започва да разплита пластамсовите ленти. Ще го направи отново. Ще изработи нещо хубаво. Точно така. Това ще успокои разклатените й нерви. Тя разпределя лентичките по цветове и започва да обмисля кои шарки ще й доставят удоволствие. Хубаво би било, ако успее да вплете някакво послание в рогозката. „Помощ“ - това ще напише. „Не съм луда. Измъкнете ме оттук!“