Единствената

Максън

27 декември, 23,00 ч.

Скъпа моя Америка,

Никога досега не съм писал любовно писмо, така че прости ми, ако се проваля… Най-лесно би ми било да заявя, че те обичам. Но истината е, че чувствата ми са много по-дълбоки. Искам те, Америка. Имам нужда от теб.

Страхувам се да ти споделя толкова много неща. Боя се, че ако ти разкрия всичко наведнъж, ще ти дойде в повече и ще избягаш. Боя се да не би някъде в сърцето ти да се таи безсмъртна любов към друг. Боя се да не би отново да допусна огромна грешка и пак да се затвориш в онзи твой мълчалив свят. Нито хулите на менторите ми, нито бичуването от баща ми, нито самотните ми младини са успели да ме наранят така, както отчуждението ти.

Все си мисля, че се спотаява у теб и само чака момента да ме връхлети отново.

Затова задържах в себе си каквото можах, опасявайки се, че дам ли свобода на всичко, ти ще ме посрещнеш със скръстени ръце, готова да ми бъдеш приятелка, но не и моя спътница, моя кралица, моя съпруга.

А на света няма нещо, което да искам повече от това да ми бъдеш съпруга. Обичам те. Дълго време се страхувах да го призная дори пред себе си, но вече го знам.

Никога не бих се благодарил за загубата на баща ти, за тъгата, която те сполетя след смъртта му, за празнотата, която изпитвам без теб. Но съм благодарен, че замина. Не знам колко време щеше да ми е нужно да проумея чувствата си, ако не ми се беше наложило да си представя живота без теб. Вече съм абсолютно сигурен, че не искам такъв живот. Ще ми се да бях човек на изкуството като теб, за да намеря начин да ти опиша какво значиш за мен. Америка, любов моя, ти си слънчев лъч, процедил се през гъста гора. Ти си смях, надвил над тъгата. Ти си лек ветрец в зноен ден. Ти си прозрение насред мъгла от смут.