Пътеки към утрото

Ала странният къс непрекъснато привличаше погледа й. В него нямаше нищо необичайно, просто парче лед с малко по-особена форма, но някъде дълбоко в себе си опитната жрица усещаше, че тук се крие нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед.

В началото тя се опита да прогони необяснимия порив, който усещаше в гърдите си, и да продължи напред.

Само че кристалът, насочил цялата си мощ към подсъзнанието й, упорито я зовеше и я мамеше да го вземе.

Преди да разбере какво прави, Стъмпет вече го държеше в ръка. Със сигурност не беше лед, осъзна веднага тя, усетила топлината му, приятна и някак странно успокояваща. Вдигна го към светлината, за да го разгледа по-добре. На външен вид изглеждаше досущ като ледена висулка, четвъртита и дълга около трийсетина сантиметра. Стъмпет се замисли, после си свали ръкавиците.

— Кристал — промърмори тя, когато се убеди, че и на пипане неизвестният предмет не прилича на лед, после затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да почувства истинската му температура.

— Ами да! — прошепна тя след малко. — Моята магия, туй ще да е.

И с няколко заклинателни думи тя развали вълшебството, което бе направила малко по-рано, за да прогони студа.

Кристалът обаче не изстина. Стъмпет го поглади и усети как топлината се разлива по цялото й тяло и стига чак до пръстите на краката й.

Жрицата разтърка наболата си брада и се огледа наоколо, търсейки нещо друго, което би могло да е предизвикало лавината отпреди малко. Мисълта й бе съвършено ясна, ала нищо край нея — обичайната бяло-кафеникава гледка на планината — не й предложи отговор на неочакваната загадка. Това само още повече засили подозренията й и като вдигна кристала към светлината, тя се взря в играта на слънчевите лъчи в дълбините му.