Юлиан [bg]

Предадоха ме на началника на протокола, който шепнешком ми даде последни наставления. След това под звуците на тръбите влязох в тронната зала.

Констанций носеше пурпурна мантия, която се спускаше на дипли до червените му сандали. В едната си ръка държеше жезъл от слонова кост, а в другата, отпусната върху страничната облегалка на трона с дланта нагоре, блестеше златно кълбо с кръст. Както обикновено той гледаше втренчено право пред себе си, без да забелязва нищо друго освен това, което беше в зрителното му поле. Изглеждаше зле. Имаше тъмни кръгове под очите и лицето му беше на петна, като че ли от прекомерно пиянство; а той се въздържаше от вино. Евсебия, отрупана със сияйни накити, седеше на престол, поставен направо на пода. Въпреки че и тя седеше неподвижно като статуя, в лицето й имаше нещо, което загатваше за съчувствие. Когато ме видя, тъжната й уста леко се разтвори.

Вдясно и вляво от мен, облечени в най-блестящи облекла, стояха членовете на консисторията. Всички ме разглеждаха внимателно, докато бавно преминах през залата и се приближих към трона с наведени очи. Светлината на октомврийското слънце се изливаше през високите прозорци. В залата се носеше силна миризма на тамян. Отново се почувствувах дете и сякаш срещу мен седеше Константин. За миг всичко се завъртя пред погледа ми. След това Констанций изрече първия предписан от церемониала поздрав. Аз отговорих, коленичих, целунах пурпурната мантия и той ме повдигна. Подобно на двама актьори изиграхме безлично ролите си. След това ми дадоха столче близо до Евсебия.

Седях съвсем неподвижно, като гледах право напред, но чувствувах присъствието на Евсебия до себе си. Усещах дъха на цветя, който лъхаше от нея. Но не се погледнахме един друг.

Констанций приемаше посланици, назначаваше военачалници, раздаваше титли. Аудиенцията завърши, когато императорът стана. Всички коленичихме. С вдървени крака и леко олюляващ се от тежестта на мантиите и накитите си, Констанций се оттегли към покоите си, следван от Евсебия. Щом двете зелени бронзови порти се затвориха след него, сякаш вълшебник замахна с магическа пръчка и всички се почувствувахме свободни.

Заобиколиха ме придворни и ме отрупаха с хиляди въпроси. Ще ме направят ли цезар? Къде ще живея? Нуждая ли се от някаква услуга? Нека само да заповядам, и всичко ще бъде изпълнено. Отговарях колкото можех по-сдържано и уклончиво. Тогава към мен се приближи моят стар враг Евсебий. Жълтото подобно на месечина лице беше сериозно и почтително. Копринената му мантия изшумоля, докато тежкото му тяло се покланяше ниско.

— Господарю, ти ще обядваш със свещеното семейство. — Сред придворните премина възбуден шепот. Това бе най-голямото благоволение. Издигнах се в очите на всички. Но първата ми мисъл бе: вечеря — значи отравяне. — Ще те съпроводя до свещените покои.