Убиецът на Шута

Нуждая се от приятел, а нямам никой, на когото мога да призная своята слабост, своя страх, своите грешки. Имам любовта на Моли и нуждата на Пчеличка от моята сила. Не смея да призная на никоя от тях, че сърцето ми се разбива, като виждам, че Пчеличка си остава едно пасивно невръстно дете. Докато мечтите ми за нея се изпаряват и се боя от бъдеще, в което тя остава инфантилна и закърняла, с кого мога да споделя болката си? С Моли, която е полудяла по нея и настоява, че времето ще ѝ даде каквото ѝ липсва? Тя, изглежда, не осъзнава, че детето ни изглежда по-малко разумно от двудневно пиленце. Шуте, детето ми не иска да ме погледне в очите. Когато я докосна, се отдръпва от мен колкото може. Което не е далече, защото не се преобръща, нито вдига изобщо главата си. Не издава никакъв звук, освен когато плаче. А дори това не е често. Не посяга към пръста на майка си. Пасивна е, Шуте, повече растение, отколкото дете, и сърцето ми се къса всеки ден. Искам да я обичам, а вместо това чувствам, че съм загубил сърцето си по детето, което го няма тук, детето, което си представях, че ще бъде. Тъй че гледам своята Пчеличка и копнея да е онова, което не е. Което навярно никога няма да е.

Ах, не знам каква утеха би могъл да ми предложи някой, освен да ме остави да кажа тези неща на глас и да не се присвие от ужас от безсърдечността ми.

Вместо това пиша тези думи и ги хвърлям на пламъците или в купчината други безполезни размишления, които пиша обсебено.