Северно сияние
- Автор: Донъли Дженифър
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-619-171-001-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Северно сияние». Краткое содержание книги:
Ала когато от езерото е изваден трупът на Грейс, Мати открива, че писмата могат да разкрият мрачната истина за убийството й.
Действието на удивителния дебютен роман на Дженифър Донъли „Северно сияние“ се развива през 1906 г. на фона на убийство, вдъхновило „Американска трагедия“ на Тиодор Драйзър. В него с лекота се преплитат романтични чувства, история и загадка с убийство и резултатът е затрогващо, реалистично и съвършено оригинално четиво.
— Ехо! Мати тук ли е? Тук ли е? — провикна се той.
— Кой е? Стига си викал! — кресна готвачката.
— Аз съм Томи Хъбард. Трябва да видя Мати.
— Да не си пристъпил в кухнята ми, Том!
— Не съм крастав, кълна се, аз…
— Остани навън! Аз ще я намеря.
— Тук съм — казах и отворих стъклената врата.
Сълзите бяха оставили светли следи по мръсното лице на Том. Беше се задъхал като пресилен кон.
— Тичах бързо колкото можах, Мати… колкото можах… — изхлипа той.
— От къде? От къщи? — Разстоянието през гората от къщата на Томи до Биг Мус Роуд беше километър и половина и още осем до „Гленмор“.
— Трябва да си дойдеш у дома — каза той и задърпа ръката ми, — трябва да дойдеш, сега…
— Работя, Томи, не мога! Успокой се и ми кажи какво се е случило.
— Татко ти и сестрите ти, Мат. Ужасно болни са…
Изпуснах ножа, който държах.
— Наминах рано да видя дали Лу иска да дойде за риба и тропах ли тропах, но никой не се показа. Кравите мучаха, затова отидох в обора. Дейзи не беше добре. Не беше издоена. И другите също. Не знаех какво да правя, Мат. Влязох в къщата…
Не чух нищо повече, защото вече тичах. Спуснах се по задните стълби към алеята на „Гленмор“ и после по Биг Мус Роуд. Томи ме следваше. Не бях изминала и сто метра, когато видях каруца насреща.
Изтичах към нея, виках и размахвах ръце. Човекът спря. Беше Джон Денио, идваше на работа от дома си в Биг Мус Стейшън.
— Моля ви, господин Денио, татко е болен. Цялото ми семейство… Трябва да отида вкъщи…
— Качвай се — каза той, протегна ръка и ме вдигна до себе си. Томи се покатери отзад. Господин Денио обърна конете и плесна с повода. — Една жена от Лейквю се разболя онзи ден — подхвана, — имаше треска. Татко ти доставяше мляко там и управителят го попита дали ще я закара до доктор Уолас. Тя обеща да му даде два долара за това. Явно му е дала нещо повече.
Господин Денио караше бързо, но каруца с четири коня не можеше да стигне у дома толкова скоро, колкото бих искала. Бях уплашена както никога в живота си. Томи каза, че кравите мучали, защото не били издоени. Татко никога не би допуснал да останат неиздоени. Никога. Устата ми пресъхна. Кръвта ми, костите ми, всичко в мен се смрази. Не и татко, молех се аз. Моля те, боже, не и татко.
Щом завихме по пътя за вкъщи, чух, че зад нас има и друга каруца. Беше Ройъл.
— Карах доставка на Валдхайм — викна той, — по пътя на връщане видях госпожа Хенеси. Тя ми каза какво се е случило. Ти влез вътре. Аз ще погледна кравите.
Бях скочила от каруцата на господин Денио, преди още да е спрял. Чух Ройъл да вика на Томи да върже конете. Чувах как кравите мучат от болка, а телетата им пригласят, изпълнени със страх. Те бяха в обора, по местата и, което означаваше, че татко ги е доил… но кога? Вчера? Преди два дни? Млякото се събира само за ден, а понякога и по-малко и после вимето се издува и се възпалява.
Ще ги изгубим, помислих си трескаво. Всичките до една.
— Татко! — викнах и се затичах през пристройката. — Аби!
Никой не отговори. Влетях през кухненската врата и ме посрещна задух и зловоние на болест. Барни вдигна глава, като ме чу, и лекичко помаха с опашка. Мивката беше пълна с мръсни тенджери, на масата имаше чинии с недоядена храна. Над засъхналите остатъци кръжаха лакоми мухи.
— Татко! — изкрещях.
Излязох от кухнята и се отправих към стълбите, а в горния им край видях сгърчена фигура.
— Лу! О, мили боже… Лу! — викнах.
Тя вдигна глава и примигна. Очите й бяха оцъклени, а устните й напукани. Горната част на гащеризона й беше покрита със засъхнало повръщано.
— Мати… — промълви тя дрезгаво. — Жадна съм, Мати…
— Всичко ще се оправи, Лу. Тук съм, дръж се. — Повдигнах я, преметнах ръката й през врата си и я поведох към спалнята ни, а въздухът натежаваше все повече с всяка крачка. Отворих вратата и си запуших устата от отвратителната воня. Вътре беше тъмно, а сенките размазани.
— Бет? Аби? — прошепнах.
Не последва отговор. Сложих Лу да легне в леглото ни, прекосих стаята и дръпнах завесите. Тогава видях Бет. Тя лежеше в леглото, което деляха с Аби, неподвижна и бледа. По нея лазеха мухи. По лицето, ръцете и краката.
— Бет! — проплаках и се втурнах към нея.
Клепачите й потрепериха и аз заридах от облекчение.
Тя отново затвори очи и заплака, тогава видях, че се е изходила. Пипнах бузите и челото й. Горяха.