Ударите на съдбата
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: е-Книги
- ISBN: 978-954-497-053-6
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Ударите на съдбата». Краткое содержание книги:
А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея.
ЗАЩОТО САМИЯТ ТОЙ БЕ ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!
Рихард лежеше мъртъв и окървавен. Бенджамин оглеждаше къщата. В една стая, навярно килер, съзря здраво въже, закачено за голяма кука.
„Това пък що за дявол е?“ — той го откачи от куката и го заразглежда.
„Можеш да го обесиш, нали знаеш колко прекрасно изглежда обесеният човек“ — шепнеше му „шеговитият глас“.
Бенджамин се усмихна криво, но „гласът на презрението“ обори тази идея:
„Няма смисъл, той вече е мъртъв, няма да ги има ефектите на изплезването на езика, на подуването и почерняването на устните или на посиняването на ръцете, защото кръвта му вече е неподвижна.“
„Вържи го с въжето и го закачи на куката“ — появи се „Лойд“ с типичното си завладяващо звучене.
Бенджамин хвана голия труп, пренесе го в килера, след това го изправи в седнало положение и с рязък удар пречупи гръбнака му. После взе въжето, омота го около врата и бедрата, като стегна много силно примката така, че главата на Рихард да се притисне до половия му орган.
— Пра’й си свирки, копеле — злобно му подвикна Бенджамин, но гласът му вече не бе глас, а дрезгаво буботене.
След това вдигна трупа, замахна силно и го стовари върху здравото острие на голямата кука така, както направи с тялото на Кристина. И отново се захили със звучен смях:
— „Ха-ха-ха!“
Следващата спирка щеше да бъде неговият собствен дом!
По пътя се мъчеше да определи болестта си. Искаше да я свърже с някое от известните състояния, характерни за нормалните хора.
Дали не бе просто луд?! Може би лудостта и вселяването вървят рамо до рамо.
Не, не е така, според представите на Бенджамин лудостта се дължи на някакво притискане на мозъка, което пречи на болния да разсъждава правилно и да координира действията си.
Или пък е шизофрения — раздвояване на личността? Такава ли е тайната на шизофренията? Напълно възможно е обладаването от дух и шизофренията да са едно и също състояние.
„При шизофренията мозъкът се разделя на две части, като съзнанието преминава ту в едната, ту в другата“ — каза един от гласовете, но Бенджамин не успя да определи кой.
Ето защо, шизофренията не може да се лекува с разваляне на магии или екзорсистки ритуал, защото тя бе чисто и просто психологическо състояние.
„Тогава би могло да е сомнамбулизъм. Какво ще кажеш?“
„К’ъв сомнамбулизъм бе, ти луд ли си? Това е просто вампиризъм.“
Дали като медицински термин или като паранормално явление вампирът бе в него, свиреп и неуморим, страховит и безпощаден.
Бурята в главата му бе станала неизмеримо силна, бе прераснала в спорове между различните гласове, които сякаш се бореха за сурово надмощие. Бялата лента върху пътното платно светеше със силен блясък, а отражението на пътните знаци сякаш искаше да се впие в размътения му мозък.
„По това време на денонощието всички гледат телевизия. Просто защото петък вечер не е време за компютри или игри, или сън, или разходки — единствено и само за телевизия.“
Наистина бе така. И Шона, и Кейт, и Мари се намираха в хола и гледаха телевизия, наслаждавайки се на някакъв игрален филм, чието действие се развиваше през средновековието.
Първа се обърна Шона и щом зърна Бенджамин, очите ѝ се разшириха като на сова. Следващата, която го видя, бе Кейт и писъкът ѝ отекна звучно в стените на апартамента, което накара и Мари да се обърне и също да изкрещи.
„Това е семейството ти, няма да убиеш семейството си, нали?“ — кънтеше в главата му „добрият Бенджамин“, който току-що се бе освободил от клопката на безгласността.
„Довърши делото си докрай — и тя е грешница, и тя трябва да си получи своето“ — опонираше „гласът на презрението“.
„Щом се е чукала, ще продължава да се чука, вълкът не мени нрава си, виновният НИКОГА не може да стане невинен“ — съветваше го „шеговитият глас“, с неговото грубо-иронично прозрение.
И тогава на преден план изникна „Лойд“, който пак заглуши всички останали гласове:
„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ“!
— Бенджамин, ти ли си? — извика Шона, протягайки предпазливо ръцете си срещу него и гледайки го с боязлив поглед.
— Аз съм, скъпа. Дойдох да търся възмездие.
През това време децата се разбягаха с писъци! В стаята останаха само Бенджамин и Шона.
— Ти си пиян, нали? Кажи ми, че… — тя не довърши изказването си, защото мощната ръка на съпруга ѝ се заби яростно в нейната глава.
Жената се извърна назад, залитайки и въртейки се като дрогирана, все едно се намираше в екстаза на някакво духовно превъзнасяне. Стената навярно щеше да я спре, ако това не го бе сторил Бенджамин с нов чудовищен удар по слабата ѝ глава. Шона падна безчувствено върху балатума, заемайки странна крива поза.