Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

„Не. Но пък Стивън Тайлър и до ден днешен ме критикува в интервютата си, че съм убивал идеите му, което значи песните му с Джо Пери. Че съм извратил музиката му. Така че не става дума за британците, а за музикантите като цяло... за тези музиканти, които са невероятно талантливи. Те никога няма да са доволни от това да пишат песни с други хора, внесени отвън.“

„Казах ви за грешките, обобщава Калоднър. - Въпреки че аз бях човекът, който окомплектова всичко това на 100%, включително композирането в бандата, също така искам да ви кажа и за грешките, които направих. Защото от това може да се поучи човек. Навлязох в 90-те години с много уроци от опита ми с „Уайтснейк“. Както казах, когато направихме този огромен албум на „Аеросмит“, вече знаех къде съм сгафил с последния ми албум с „Уайтснейк“. Мисля, че в рок ерата само „Бон Джоуви“ и „Металика“ са продавали повече от „Get A Grip“. Защото там имаше пет хитови сингъла.“

В крайна сметка Калоднър остава с добри идеи, които да му помогнат да преодолее самопризнатата си грешка, макар че няма как да ги приложи на „Уайтснейк“. Чак с времето ще се оформи този образец с четирите хита минимум или пет в случая с „Get A Grip“. Но пък в сходен смисъл се е опитал да предаде на Дейвид мъдростта, научена от албуми като „Permanent Vacation“ и „Pump“, че трябва да се работи с външни композитори и текстописци, заедно със съпътстващата магия на хора като Брус Феърбеърн и Боб Рок в Канада.

Другият му призив към Ковърдейл е, разбира се, отново да събере стария екип. „Вярно е, че Адриан Ванденберг беше страхотен в „Уайтснейк“, но като допълнение към музиката им той беше нищо. Умолявах Дейвид Ковърдейл по всеки възможен начин да се събере с Джон Сайкс и да напишат следващия албум заедно. Опитах всичко, което ми хрумна, всичко, което съм научил през многото години в този бизнес от хора като Ахмет Ертегюн и Дейвид Гефен. Но тези британци са много упорити. Той омаловажаваше Джон Сайкс и не искаше и да чуе за него.“

„Никой не изглеждаше толкова добре, колкото Сайкс, освен може би Джон Бон Джоуви, смее се Калоднър, спомняйки си анекдота на

Дейвид, който казва, че Джон дори го е провокирал да изглежда по- добре, а още повече да пише и да пее толкова добре, колкото своя китарист. - Никога не съм виждал някой, който да изглежда така. Трябва да го видите на живо, за да ми повярвате. Като по-млад, той беше метър и осемдесет и пет, с естествена дълга руса коса. Просто не беше за вярване. И беше мъжествен, не беше някой лигльо. Беше невероятно. Това беше моята представа за нещата - Ковърдейл и Сайкс заедно отпред на сцената.“

Но поне Калоднър осъществява фантазията си и за него краят е хубав и сега се наслаждава на пенсията. „Ами така е, смее се Калоднър. - Това, на което се наслаждавам най-много, е, че не се налага да се занимавам с лудницата, която се случваше всеки ден. И повярвайте ми, беше лудница. Това ви го гарантирам. [смее се]”