Водосрез

Глава 22

Мария се събуди в ада и видя някакъв мъж да гори в пламъци.

От него бликаше сатанински дим, а наоколо бълваше адски огън точно какъвто бе горял на картините, които майка ѝ рисуваше едно време, когато още се занимаваше с изкуство.

Горящият човек дявол беше коленичил над нея гладен, сякаш се канеше да ѝ изреже сърцето и да го изяде.

„Мъртва съм — осъзна тя. — Умрях. Отидох в ада, задето изоставих Сара.“

А след това дяволът заговори.

— Хей, пийни малко вода!

Видението избледня, заменено от брутален на вид мъж, белязан и облечен с балистично яке. Зад него слънцето прежуряше, обвивайки го в нимб от алена светлина, пламтеше над Финикс и се оцветяваше в кехлибарено там, където грееше през автофилтрите на прозорците на апартамента, които стигаха от пода до тавана.

Мария повърна.

— Полека, момиче — посъветва я мъжът. — Сериозен удар си понесла.

Тя опипа челото си. Над дясното ѝ око растеше огромно, чувствително гъше яйце. Белязаният мъж се наведе по-ниско. Когато Мария се сви, той се дръпна, вдигнал длани.

— Няма да те нараня, ясно? — и повтори на испански. — ¿Me entiendes? ¿Hablas español? ¿Inglés?83 Разбираш ли ме? ¿Comprendes?

— И на английски бива.

— Добре. Хубаво. Дай да ти видя очите.

Мария колебливо се остави да я огледа. Оказа се много нежен за такъв страховит тип. Дланите му, груби и големи, обгърнаха брадичката ѝ. Пръстите му се плъзнаха над синината ѝ, след това по паешки пропълзяха през косата ѝ, натискайки нежно черепа. Надникна в очите ѝ.

Тя не можеше да откъсне очи от белега на мъжа. Минаваше от челюстта му надолу по врата и изчезваше под балистичното яке, гневен, тъмен и неравен ръбец на фона на мургавата му кожа.

Той пусна внимателно главата ѝ и се отдръпна.

— Получила си сътресение. Карай полека. Не търчи многомного. Може да ти се ще да поспиш… — тя вече се унасяше, но той я сръчка. — Недей сега. Сега не можеш да заспиваш. Не още. Трябва да се уверим, че ще се събудиш. Много силно се удари при падането.

— Тоест когато ти ме сграбчи — обвини го Мария.

Белязаният тип се усмихна, но без съжаление:

— Не можех да те оставя да ме наръгаш, нали? Нищо че имам меко сърце за дамите, пак не обичам да ме кълцат… — засмя се лекичко и докосна белязания си врат. — Да знаеш, че не е хич приятно.

Мария сериозно го изгледа.

— Определено щях да те наръгам.

— Заради това, дето е станало с приятелите ти? Да не смяташе, че ще ти се случи същото нещо?

Тя погледна към Майк, проснат до нея с разпилян по килима череп и локва кръв около него. Преглътна. Кимна.