Седемте песни [bg]

Пребледнях.

— Най-страшния враг? Сигурно имаш предвид Рита Гаур.

— Може би. — Той посочи звездата в кръга. — А сега — Скокът.

— Това е невероятно умение! Великата Елуса го използва, за да ни изпрати чак до земите на дървехората. Гюри Златокосата също, за да даде на Риа видение за Отвъдния кладенец. — Продължих по-тихо: — А Рита Гаур го използва, за да изпрати сянка на смъртта на майка ми.

Сребърните вежди се повдигнаха.

— На майка ти?

Затъпках на място.

— Не… На мен, но вместо това порази майка ми.

— И каква е душата на Скока?

Насочих вниманието си към обграждащите ни мъгли, които се усукваха около Дагда и мен и ни докосваха, както галеха огромното дърво. Прегръщаха огромните му корени, както те самите — света отгоре.

— Всичко — рекох аз, — е свързано с всичко друго.

— Добре, синко, добре. А Отстраняването?

— Това научих от спящия дракон. И от един шут. — Поусмихнах се. — Показаха ми, че всяко живо създание е посвоему ценно.

Дагда се наведе към мен.

— Дори драконът?

— Дори драконът.

Той поглади брадичка замислено.

— Вярвам, че отново ще срещнеш този дракон, когато се събуди.

Дъхът ми секна, но преди да успея да попитам каквото и да било, той отново заговори.

— Прозрението, разкажи ми за Прозрението.

Няколко пъти се опитах да оформя думите с език, преди най-сетне да успея да ги изговоря. Най-после успях:

— Сърцето прозира неща, невидими за окото.

— Хммм. И какво още?

Позамислих се.

— Е, сега, когато зная повече за взора на сърцето, ще мога по-добре да гледам в себе си.

Дълбоките кафяви очи на Дагда ме гледаха изпитателно.

— И когато се взреш там, синко, какво виждаш?

Прокашлях се, понечих да заговоря и се спрях. Търсейки верните думи, аз помълчах известно време.

— То е… ами, като да се спускаш в Отвъдния кладенец. Колкото по-надолу стигаш, толкова повече откриваш. — Извърнах лице и слабо казах: — И намираш наистина страшни неща.

Старецът ме наблюдаваше със съчувствие.

— Какво още виждаш?

Въздъхнах дълбоко.

— Виждам колко малко всъщност знам.

Дагда посегна към мен и взе ръката ми в своята.

— Тогава, Мерлин, си научил нещо безценно. — Той ме придърпа към платформата си. — Наистина безценно! Досега си търсил душите на песните, но да знаеш колко малко знаеш, да си смирен, това е душата на самото вълшебничество!

Объркан, аз наклоних глава, опитвайки да осмисля казаното.

— След време, струва ми се, ще разбереш напълно. Смирението не е нищо повече от искрено уважение към пълния с удивление и изненади свят.

Бавно кимнах.

— Това звучи като нещо, което би казала Риа. — Погледът ми се спря върху безжизненото тяло на сестра ми и аз боязливо попитах: — Можеш ли да я спасиш?

Дагда не отвърна.

— Можеш ли?

За миг, който се разтегли сякаш безкрайно, той само ме гледаше безмълвно.