Дарът на змията [bg]

Какво искаше да каже? Откъде можех да знам? Въпреки това в съзнанието ми изникна нещо, нещо, свързано с Мира и с една глупава песничка за някакво странно семе.

— Та нали ти я научи на тази песен — изсъсках аз, докато се опитвах да си спомня думите. Кой е владетелят на страната? Граф Артос Драконис. Какъв е граф Артос? Блокирах. — Нико, трябва да си го повторил сто пъти!

— Не мога да мисля — отвърна ми той пребледнял. — Изобщо не мога да мисля.

Какъв е граф Артос? Какъв е граф Артос? Добър. Не.

Храбър, мъдър и справедлив.

Изведнъж се сетих.

— Храбър, мъдър и справедлив — казах аз. — Нико, това е.

— Да — рече ми той тихо. — Да. Маша, вземи ключа до X.

Маша се втренчи в него.

— До X? Да не ти приличам на писар? Момче, аз не мога да чета, по дяволите!

— Онзи там — рече Нико и посочи. — Първият отляво, третия пирон от горе на долу.

Този бе един от лесните, за щастие. Имрик се качи на раменете на Маша, свали ключа от пирона и го хвърли на Нико.

— Ето!

Нико го пъхна в ключалката на ковчега. Или поне пробва.

Не стана. Той ме погледна отчаяно.

— Не е този.

— Значи не е смел. Пробвай с мъдър.

Карле се покатери по стената и взе ключа до М, който за наш късмет също не бе нависоко.

— И този не става.

— Справедлив — рекох аз. — Учителят каза и това. Графът е справедлив.

„С“ беше доста нависоко, толкова нависоко, че Имрик трябваше да се покачи на раменете на Маша. Той ми хвърли ключа и аз се затичах към Нико с него. Ако не беше той… ако не беше той, тогава не знаех какво щяхме да правим.

Нико го пъхна в ключалката и се опита да го завърти.

Нищо не се случи.

— Не става. Не е този.

Аз паднах на колене. Искаше ми се да изтръгна ключа от ръцете на Нико. Трябваше да е този.

Погледът на Нико пробягна по стената, сякаш очакваше буквите да се съчетаят по някакъв начин и той да намери смисъл.

— Ето — рече Нико изведнъж. — Там има още едно „С“.

И наистина имаше. Този път се чу силно прекрасно щракване и Нико отвори капака.

Вътре в ковчега имаше още един ковчег. И той, разбира се, също бе заключен.

Нико и аз се спогледахме.

— Цялата дума — каза той. — Ще трябва да изпишем цялата дума. Ще успеем ли?

Аз и Нико бяхме единствените, които познаваха буквите. Ние насочвахме останалите кои ключове да вземат.

„С“, „П“, „Р“, „А“.

Ковчег в ковчега.

Някои от зрителите бяха започнали да се досещат какво правехме, най-вече тези, които можеха да четат. Хората там, горе, започнаха да си шушукат, а някои от благородниците, по-нискостоящите в йерархията, започнаха да ни подвикват, сякаш присъстваха на бой на петли.