Тропика на Козирога

Всичко това е начинът да кажа, че като минавах през въртящата се врата на танцовия клуб "Амарило" преди дванайсет или четиринайсет години, се случи великото събитие. Интерлюдията, за която мисля като Земята на Ебнята, царство по-скоро от време, отколкото от пространство, за мен е еквивалент на онова Чистилище, което Данте подробно е описал. Когато поставих ръката си на месинговата дръжка на въртящата се врата, за да си тръгна от танцовия клуб "Амарило", всичко, което бях, съм и щях да бъда, потъна. Нямаше нищо нереално в това. Самото време, в което бях роден, отмина, отнесено от мощното течение. Точно както преди бях измъкнат от утробата, така сега бях натъпкан обратно в някакъв безвременен вектор, където процесът на растежа е суспендиран. Преминах в света на следствията. Нямаше страх, само усещане за предопределеност. Гръбнакът ми бе забит в сплита. Бях изправен срещу опашната кост на един неумолим нов свят. След взрива скелетът стана на парчета и остави неизменния Аз безпомощен като размазана въшка.

Ако не започвам от тази точка, то е, защото няма начало. Не отлитам веднага към светлата земя, защото не разполагам с крила. Часът е нула и луната е в надир.

Защо мисля за Макси Шнадиг, не знам, освен ако е заради Достоевски. Вечерта, когато за пръв път седнах да чета Достоевски, бе най-важното събитие в живота ми, по-важно дори от първата ми любов. Това бе първият ми съзнателен, преднамерен акт, който имаше значение за мен. Той промени лицето на целия свят. Дали е вярно, че часовникът е спрял, когато съм вдигнал глава след първата голяма глътка, вече не знам. Но светът спря като истукан за миг, това знам. Това бе първият ми поглед към душата на човека, или може би просто трябва да кажа, че Достоевски бе първият човек, който ми разкри душата си. Може би съм бил малко смахнат и преди това, без да го осъзнавам, но от мига, когато се потопих в Достоевски, аз станах определено, необратимо и щастливо смахнат. Обикновеният явен, работен свят бе свършен за мен. Всякаква амбиция или желание да пиша – също умря – за дълго-дълго време. Бях като онези мъже, които са били твърде дълго в окопите, твърде дълго под огън. Обикновеното човешко страдание, обикновената човешка ревност, обикновените човешки амбиции – всичко това за мен бяха пълни глупости.