Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
След няколко километра той успя да се изплъзне, като профуча през едно кръстовище на жълт сигнал на светофара. Шофьорът на пикапа се опита да го последва, но преминаващите автомобили му препречиха пътя. Въпреки че воят на двигателя на субаруто заглушаваше почти всички шумове, Джо чу рязкото изскърцване на спирачки.
След двайсет минути остави субаруто на Хилгард Стрийт близо до кампуса на Калифорнийския университет и забърза по булевард „Уестууд“, като се стараеше да не тича, за да не привлече към себе си вниманието на минувачите.
Доскоро кварталът, наречен „Уестууд Вилидж“ беше като остров със старомоден чар сред оживения град, Мека за любителите на театралните постановки и на онези, които обичат да убиват времето си с пазаруване. Сградите тук бяха с интересна архитектура, от двете страни на улиците се издигаха високи дървета, на всяка крачка имаше художествени галерии, бутици за модни облекла, ресторанти, театри, в които се поставяха най-нашумелите пиеси, големи киносалони. Тук хората идваха да се забавляват, да видят познатите си и да бъдат видени.
Сетне настъпи период, през който сред елита на Лос Анджелис стана на мода да се гледа на социопатичното поведение като на своеобразна форма на протест. Зачестиха хулиганските прояви, бандитски групи периодично извършваха нападения, наркопласьорите свободно търгуваха с дрога, редовно имаше престрелки за преразпределение на териториите. Любителите на театъра и почитателите на изящните изкуства обявиха квартала за „нездравословен“, защото да бъдеш видян в Уестууд Вилидж означаваше да бъдеш набелязан като жертва.
Сега кварталът се възраждаше като птицата феникс от пепелта. Животът на минувачите вече не беше застрашен от улични престрелки и схватки между бандитите, ала повечето магазини и галерии бяха затворени, а в необитаемите сгради не се бяха настанили нови наематели. Навярно щяха да изминат години, докато напълно изчезне тягостната атмосфера на отчаяние. Цивилизация, която прилича на колос с глинени крака, може за миг да бъде разрушена дори от добрите намерения, и да бъде възстановена — доколкото изобщо е възможно, само с голяма решителност.
Кафенето беше претъпкано. Пред отворената врата се разнасяха ароматът на екзотични напитки и звуците на китара. Музикантът изпълняваше мелодия в стил „Ню Ейдж“, която действаше успокояващо въпреки досадно повтарящите се акорди.
Джо възнамеряваше да огледа отвън мястото на срещата с Деми, но не разполагаше с достатъчно време. В шест часа и две минути застана вдясно от входа на кафенето, както му бяха наредили, и зачака тайнствената Деми да му се представи.
Внезапно чу мелодично подрънкване, което почти се заглушаваше от шума от уличното движение и от музиката, идваща от заведението. Незнайно защо звукът го накара да изтръпне и той тревожно се огледа. Забеляза, че над вратата са окачени лъжици с различни размери, изработени от различни материали, които звъняха, полюшвани от ветреца.
Помъчи се да разбере защо звукът му се струва толкова зловещ, но споменът му се изплъзваше като немирен другар от детските му игри, който се крий ту на едно, ту на друго място в неизбродната градина на миналото. Внезапно в съзнанието му изплуваха бакърените тенджери и тигани, провиснали от тавана на кухнята на семейство Делмън.
Докато тичаше надолу по стълбата, привлечен от писъците на Лайза, беше чул същото мелодично дрънчене, а като влезе в кухнята, видя съдовете да се полюшват като махала.
В мига, в който се доближи да Лайза и зърна трупа на Джорджин на пода, кухненските прибори престанаха да дрънчат. Но какво беше предизвикало раздвижването им, след като двете жени се намираха в другия край на просторното помещение? Нещо му подсказваше, че странната „музика“ на бакърените съдове има някакво скрито и много важно значение подобно на проблесващите зелени цифри на дигиталния часовник и на внезапно издигналите се пламъци на газените лампи върху кухненската маса.
Изпита предчувствието, че зашеметяващият удар на прозрението ще счупи черупката на неизвестността.
Със затаен дъх се опита мислено да достигне неуловимата връзка между странните събития, която щеше да му помогне да ги осмисли, но с разочарование осъзна, че прозрението, което за миг го беше споходило, вече избледнява. Напразно се мъчеше да го върне — беглият спомен се стопи и това го подлуди.
Може би нито един от тези факти нямаше особено значение. През последните трийсет и шест часа той гледаше света през очилата на параноята, които изкривяваха действителността и всяко падащо листо, всеки повей на вятъра и всяка сянка придобиваха измамна значимост. Вече не беше безпристрастен наблюдател, не беше само репортер, а жертва и главен герой в своята собствена история, поради което не можеше да се довери на интуицията си, когато намираше особено значение в тези дребни, но определено необикновени подробности.