Ветровете на съдбата

Очите на дука потъмняха и той напразно се опита да прогони избликналата в гърдите му омраза и жажда за отмъщение. Беше осъзнал, че някаква невидима ръка умело ги манипулира. Проумя, че някой нарочно раздухва грижите и страховете им, може би с надеждата, че тези изблици на вълнение ще ги разрушат и погълнат.

— Какво ли искат от нас, Люсиен? — проплака Сабрина.

Дукът се наведе и вдигна малката си дъщеря, която беше възседнала ботуша му. Отмахна меко златните кичури от лицето й и е обич целуна чипото й носле. Малките й ръце се заиграха с шнура, на който висеше печатът му, и той погледна над главицата й право в питащите очи на жена си.

— Предполагам, че ще получим искане за откуп. Каква друга причина би имало да отвлекат дъщеря ни? Трябва да я откупим, Рина. Знаеш, че съм готов да заложа Кемъри, само и само да я получа жива и невредима — произнесе тихо той. Ала в очите му светеше жива жажда за отмъщение. Един ден щеше да намери хората, дръзнали да посегнат на дъщеря му, и да ги смачка като мухи. Всеки, който познаваше дук Кемъри, знаеше, че той не произнася празни заплахи. Един ден щеше да се наслади на отмъщението си и дори ако това не се случеше утре или следващата седмица, все едно, денят на разплатата неизбежно щеше да дойде.

Най-после Люсиен забеляза двамата си сина, която стояха мълчаливо до вратата. Лицето на Робин беше обляно в сълзи и той се опитваше да заглуши хълцанията си в рамото на Франсис. Големият брат обгърна с ръка тесните рамене на момчето и над главата му погледна баща си право в очите. Внезапно дукът направи впечатляващото откритие, че синът му е станал мъж. Нямаше нужда от думи, двамата знаеха, че ще сторят всичко, за да си върнат онова, което им бяха отнели.