Дейзи

— Тайничко се надявах да е момиче — призна си Лаура. — Вече имам две момчета. Но трябваше да се досетя. Всички деца в семейството са момчета. Фърн вече има четири.

— Можеш само мен да виниш — каза Хен.

— Сигурна съм, че ще имам и други възможности да те обвинявам в същото — каза Лаура без сянка на нежелание. — Сега можеш да заведеш момчетата да пояздят, без да се тревожиш за мен. Дейзи ще остане тук, докато се върнеш.

— Няма да се отделя и на инч от нея — обеща Дейзи, когато видя, че Хен се колебае. — Ако и за миг ми се стори, че не е добре, веднага ще повикам доктора.

— Няма да викаш никакъв доктор, независимо какво ще се случи — каза Лаура, след като Хен излезе. — Използвах изцяло таланта си да убеждавам само и само да ми позволи да седна. Казах му, че родих Адам сутринта, а вечерта сама си правих вечерята — изкикоти се тя. — Това само го накара да стои нащрек.

Говориха си за незначителни неща, докато чуха плач от плетената люлка.

— Би ли ми донесла бебето? — помоли Лаура. — Време е да го нахраня. Бих го взела и сама, но Хен със сигурност ще разбере.

— Никога не съм държала бебе — каза Дейзи.

— Не е трудно. Просто слагаш едната си ръка под главичката му, а другата — под дупенцето. Ще шава като желе, но не го изпущай.

Оказа се точно така, както Лаура го описа. Дейзи реши, че в бебетата има нещо вълшебно. Това беше първото й докосване до бебе, но веднага бе завладяна от малкото същество. Подържа го само няколко секунди, но след това усети нежелание да го даде на майка му.

— Как се казва?

— Уилям Хенри Харисън Рандолф. Кръстих го на баща му въпреки протестите му — каза Лаура, докато се приготвяше да храни сина си. — Зная, че звучи надуто, но не може Хен да има трима синове и никой да не е кръстен на него. Вероятно ще го наричаме Хари, но аз предложих името Харисън.

Бебето започна да суче с удивителна за такова малко създание нападателност.

— Лаком, това си ти — каза му Лаура гальовно. — Точно като братята си.

Бебето беше направо възхитително. Харисън щеше да порасте и да стане мъж точно като баща си.

Това беше чудо.

На Дейзи не й трябваше много въображение, за да си представи как тя храни собствения си син. По-скоро й трябваше усилие, за да не завижда, че това дете не е нейно. Винаги бе искала деца. Но досега не беше осъзнала колко силно е това желание.

Мисълта, която направо я замая, беше, че си представяше как прегръща сина на Тайлър, не на Гай.

— Как са нещата при теб? — попита Лаура, щом се увери, че синът й здраво се е заловил за работа.

— Добре — каза Дейзи, като пренасочи мислите си. — Кокрейнови нямаше да са толкова любезни, дори и да ми бяха роднини.

— Чудесно. Получавала ли си новини от семейството на баща си?

— Не. — Дейзи си помисли, че дори не се беше сетила да се свърже с тях. — Не зная адреса им — каза тя. — Не зная как да се свържа с тях.

— Дай обява за смъртта му във всички вестници, като напишеш името и адреса си. Сигурна съм, че ще се свържат с теб.

Дейзи не беше сигурна, че й се иска да го направи. Не знаеше как да се държи, ако семейството на баща й наистина се свърже с нея.