Призрака на Ляно Естакадо

Незабавно Лешоядите се понесоха обратно, преминаха покрай Убиващата падина и се насочиха на изток. Не бяха изминали и десетина минути, когато забелязаха вляво от себе си Олд Шетърхенд, който заедно с отряда си се приближаваше към тях под остър ъгъл. Това ги изплаши. Те пришпориха конете си до предела на възможностите им, за да се промъкнат покрай неприятеля, което, изглежда, щеше да им се удаде.

После бандитите се опитаха да се измъкнат настрани. Но скоро разбраха, че е невъзможно, понеже забелязаха другата половина от преследвачите, които се бяха спрели доста надалеч в същата посока и им препречваха пътя.

— Днес и дяволът е срещу нас! — изкрещя Емилио. — Ще трябва въпреки всичко да навлезем между кактусите!

— А има ли някакъв изход? Да не се намерим в задънена улица? — попита Карлос.

— Не знам. През целия си живот не съм минавал оттам, обаче сега не ни остава нищо друго.

— Тогава да побързаме, за да не ни изпревари огънят!

В крайна сметка те препуснаха на юг, точно натам, накъдето искаше да ги накара да се отправят и Олд Шетърхенд. А сега и ловецът пришпори коня си. Откъм лявата му страна се приближи Винету с хората си, отдясно се присъединиха Дейви и Джими, които бяха изпълнили възложеното им поръчение, така че всички се понесоха в галоп след Лешоядите между двете кактусови полета в посока към „свърталището на Призрака“.

Карлос Пелехо бе имал право да се бои от огъня. Той се приближаваше — отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо.

Дълги години наред сухите като барут кактусови растения бяха стояли под лъчите на слънцето. Само от време на време от тях покарваше някое ново разклонение. Те горяха не по-лошо от прахан. Отначало пламъците заиграха леко и колебливо, но после се понесоха неудържимо, прехвърляйки се с голяма бързина, и най-сетне лумнаха на огромна височина. Скоро цялото кактусово поле бе обхванато от ярка плътна огнена стена, а пращенето на огъня се чуваше на голямо разстояние като тътен на далечен гръм. Издигащият се нагоре нагорещен въздух образува въздушно течение, което непрекъснато се засилваше и скоро се превърна във вятър. Колкото повече се разпростираше огънят, колкото напредваше все по на юг, където обхвана площ от десетина квадратни Мили, толкова по-явно ставаше, че очакването на Олд Шетърхенд щеше да се сбъдне. Синевата на небето изчезна, отначало то стана пепелявожълто, после сиво и след това започна да потъмнява все повече и повече. И действително, ето че се насъбраха тежки маси, които не се състояха вече само от пушек. Вятърът, станал сега много силен, ги подгони и ги превърна в гъсти облаци, които постепенно покриваха цялото небе.

Въздухът се беше нажежил като в пещ, пясъкът сякаш гореше. Горе между облаците започнаха да проблясват светкавици. Западаха отделни капки, които ставаха все по-чести. И ето че започна да вали, и то все по-силно и по-силно, докато най-сетне се изля истински тропически дъжд…