Тежестта на скафандъра
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Тежестта на скафандъра». Краткое содержание книги:
Да, ето как дори в едно изкуствено създадено същество биологичното е способно да направи своя революционен пробив в схемата на предварителната програмираност. И то трябва да се каже на някои, да го знаят… Много още неща трябва да се видят, да се премислят, да се кажат на Земята, а това чудовищно време, което ни отделя от нея, ще ги занесе там вече закъснели или просто ненужни, или просто няма вече да има кому да бъдат казани — и това е възможно. Но ние ще се върнем тук. Все пак сигурно ще се върнем, скоро ще се върнем, едва ли ще съм остарял с повече от десетина години тогава, дано да съм поне поумнял… И дано злокобното пророчество на стария киборг тогава не се сбъдне! Не, не вярвам, макар и ние, на звездолета, да сме станали вече една такава малка, без своя почва цивилизация. Но ако намерим тука братя, все пак ще бъде хубаво… Всъщност… всъщност пак започват въпросите, безкрайните като времето и пространството въпроси…
— Връщане! — гръмна директната връзка с гласа на Вейо в ушите ми, така че едва не подскочих в унеса си. — Заповядаха незабавно връщане.
Направих жест на покана към отворения шлюз на космолета. Не зная дали ме разбра този стар и изоставен киборг. Нямахме вече начин да разговаряме с него. Той се наведе два пъти, два пъти докосвайки червената земя пред себе си — веднъж към Рони, после към мене. Обърна се и бавно тръгна към своя луноход-буболечка.
— Не разрешават да го отмъкнем — въздъхна Вейо и ми стана още по-неприятен, че бе могъл в този миг да се сети за това.
Защо не позволиха наистина? Нима не биваше да изучим с малко принуда един екземпляр от някакъв навярно изчезващ вид? Та сигурно той сам би ни се предоставил, ако бяхме го запитали. Но сега беше вече късно. Пък и аз не си зададох такива въпроси тогава. Тогава, в тия трагични минути, просто бях възмутен от трезвеността на нашия щурман. Гледах тъжно подир малкия луноход, който се превръщаше в пълзяща по далечните червени възвишения черна буболечка и не бях способен да мисля за каквото и да било.
Гарирах всъдехода в шлюзовата камера, а когато влязохме заедно с Рони в пилотската кабина, Вейо ми направи един бърз знак и космолетът излетя, преди още да бях седнал както трябва в креслото. Очаквах внезапната атака на ускорението и вяло понапрегнах мускулите си, но нищо — не последва. Принудих се да запитам, макар че никак не ми се говореше с моя приятел. Още ми беше неприятен, като че ли той бе виновен за изненадващия и преждевременен край на срещата.
— Да видим какво ще прави — отвърна ми той, настройвайки със свободната си ръка екрана за пряко наблюдение.
Държеше космолета на няколко стотин метра над лунната повърхност и аз имах чувството, че ако се протегна, ще мога да взема в шепата си черната буболечка, която пълзеше все натам, където зад черната бездна отвъд хоризонта кротко сияеше гълъбовобялото лице на планетата. Сякаш се готвеше да прескочи бездната между луната и нея. Закъде ли се бе упътил? Къде можеше да отиде на тази пустинна луна?
Вейо поиска разрешение от координатора да го проследим. Засега той се движеше по права линия и не правеше никакви опити да се скрие от нас. Но щеше ли да се остави да открием тайната им база, ако имаше такава? Изминаха три скучни часа и щурманът почна да ругае — горивото в двигателите за нисък полет намаляваше. Космолетът ни не бе предназначен за такива полети, трябваше или да кацнем и да продължим преследването с всъдехода, или да се вдигнем в Космоса, с една скорост, при която лесно можеше да изтървем „буболечката“ от очите си. Слънцето изведнъж се скри. Бяхме минали в зоната на лунната нощ, но тя се оказа достатъчно светла от мощната отразена светлина на планетата, за да виждаме в подробности лунната повърхност. Въпреки това Вейо включи инфрачервения екран и синкаворозовото очарование на нощта изчезна, заменено от студеното светене на преобразувателите.