По черната следа

Бюфетният манипулатор продължаваше да бъбри учтиво. Предаваха обещаните параметри на слънчевото изригване. Всичко беше наред — през магнитния купол над града не беше проникнала нито капка от протонния порой. Засвири музика. В ръцете му имаше нещо. Разтвори юмруците си, видя двете лъскави парчета от златната лъжичка, запрати ги на масата и тръгна към изхода.

Някой му подсказа как да стигне до Морето. Една малка кола (кресло на мека кръгла платформа и защитно стъкло) го понесе бързо по лабиринта от светли тунели с лъскавочерни жлебове и замръзна неочаквано пред арката на някакъв вход. Той влезе в ярко осветена просторна пещера с бели сталактити, които приличаха на големи висулки от потъмнял лед. През дупките в стените върху пещерното езеро падаше слънчева светлина, падаше от всички страни, сякаш вътре надничаха няколко слънца едновременно. Водата беше толкова прозрачна, че езерото приличаше на пропаст, покрита ненадеждно с тънко стъкло: виждаха се голите остри скали, които се спускаха стръмно надолу към глъбините. Това ли беше Морето?… Той се огледа и забеляза една пътека със стрелка: „Към плажовете на северния бряг“. Разбра, че това още не беше Морето.