17
Пролетта дойде с мартенските ветрове. Ровена изтича надолу по стълбата, следвана по петите от Гарет, и писъкът й се понесе по целия замък. Косата й се вееше свободно и се увиваше изкусително около тялото й, докато тя тичаше на зигзаг из рицарската зала и внимаваше между нея и Гарет винаги да има поне една маса или пейка. Гарет тичаше след нея като рошаво чудовище. Жакетът му беше ужасно смачкан, косата му сякаш не беше ресана поне от няколко дни.
— Моля ви се, милорд — извика през смях тя и се опря на една маса, за да си поеме дъх. — Кълна ви се, помислих ги за цветя. Наистина ли не видяхте мънички цветенца?
Гарет се намръщи зловещо, но очите му святкаха развеселено.
— Когато ги измъкнах от задника си, изобщо не приличаха на цветенца.
Ровена се ухили предизвикателно.
— Нали ви предложих помощта си…
Гарет изръмжа и скочи на масата. Ровена изписка и отново побягна. Косата й докосна ръката му, изкусително мека, но тя успя да му се изплъзне и забърза към отворената врата, като придържаше грациозно гълъбовосивата вълнена пола.
— Магарешки тръни! — извика разярено Гарет. — В леглото ми имаше магарешки тръни!
Ровена изчезна в ярката светлина на слънцето. Мекият бриз донесе до него думите й:
— Но малкият Фреди се закле…
— Колко пъти съм те заклевал да не слушаш малкия Фреди? Това момче никога няма да ме…
Гарет излезе в празния двор. Слънцето сякаш му се изсмя подигравателно. Той огледа зидовете, обрасли със сиви лишеи, но чу само шепота на вятъра. Огледа се още веднъж и напрегна слух. Някъде много отдалече долетя тихо кискане. Гарет скочи на стената и я възседна като кон, после опря брадичка на ръката си. В подножието на хълма се виждаше само твърдото задниче на Ровена, която се опитваше да се прехвърли през нисък каменен зид. С последен грациозен скок тя успя да преодолее препятствието и изчезна в овощната градина.
Смехът й стигна до него, докато тя тичаше между ябълковите дървета като опиянена елфа. Гарет поклати глава и си пожела любимата му да съхрани завинаги детската си дързост и бодрия си дух. Ала усмивката му бързо угасна. Веднъж вече се бе опитал да я предпази от опасностите на света и бе претърпял пълен провал. Докато размишляваше така, следеше полите й, които се увиваха около стройните глезени като сивосини облаци. След малко вдигна глава към небето, което имаше същия цвят. Перести бели облачета се носеха над свежата синева. Слънцето бързо стопли лицето му.
Но той знаеше — този миг на опиянение щеше да отмине и да последва нощ, пълна със съмнения и мрак. Ровена се завъртя, докато й се зави свят и падна на земята. Гарет нямаше да се изненада, ако пред очите му се беше разтворила във въздуха и бе изчезнала в ефира. С нея щеше да си отиде и момчешката радост, която отскоро се беше завърнала в живота му. Единствените мигове, когато беше убеден, че ще я задържи, бяха когато лежеше под него, разкошното й тяло отворено и готово да приеме нежността, която й предлагаше. Тогава той се опияняваше от прекрасното усещане на копринената коса под ръцете му, на сладко-соления вкус на кожата й на езика му. Всяка нощ спеше с ръка върху кръста и глава до сърцето й.
