![Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
Тя разбираше как танцува умът му пред нейния, как волно се извисява и си играе с идеи, превръща ги така, както бе превърнал парчето тухла в пеперуда. Не можеше да затанцува с него, не можеше да играе с него, но го гледаше в почуда.
— Би могла да отидеш на Роук — каза той, с блеснали от възбуда, от коварство и дързост очи. И видял нейното почти умолително, изпълнено с неверие мълчание, настоя: — Би могла. Вярно е, че си жена, но външността ти може да се промени. Имаш нужния дух, куража, волята на мъж. Би могла да проникнеш в Големия дом. Знам го.
— И какво ще правя там?
— Каквото правят всички ученици. Ще живееш сама в каменна килия и ще се учиш на мъдрост! Може да не се окаже това, което си мечтала, но поне това ще научиш.
— Не мога. Ще разберат. Не бих могла дори да вляза. Нали каза, че имало Вратар. Не знам думата, която трябва да му кажа.
— Думата пропуск, да. Но аз мога да те науча на нея.
— Можеш ли? Нима е позволено?
— Не ме интересува какво е позволено — отвърна той намръщен както никога. — Самият Върховен маг казваше: „Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани“. Несправедливостта създава правилата, а куражът ги нарушава. Аз имам нужния кураж. А ти?
Тя го изгледа. Не можеше да каже нищо. Стана и излезе на двора пред конюшнята, и закрачи нагоре по пътеката, стигаща до средата на склона. Едно от кучетата, любимото й — голяма и грозна едроглава хрътка — се помъкна след нея. Спря се на склона точно над блатясалия извор, където Роза я беше нарекла преди десет години. Застана там. Кучето клекна в краката й и я загледа в лицето. Мислите й бяха замъглени, но думите в ума й се повтаряха: „Мога да отида на Роук и да разбера коя съм“.
Загледа се на запад, над папура, върбалаците и далечните хълмове. Небето на запад беше празно и чисто. Стоеше неподвижна, а душата й сякаш се възнесе към небето и си отиде, остави я.
Чуваше се само тихото чаткане на копитата на кобилката, поела нагоре по пътеката. Драгънфлай се върна отново при себе си, извика на Слонова кост и затича надолу да го срещне.
— Ще отида — каза му тя.
Не беше замислял, нито му беше хрумвало подобно нещо, но макар и да изглеждаше налудничаво, колкото повече се замисляше, толкова повече му допадаше. Възможността да изтърпи цялата тази дълга сива зима в Западно езеро тежеше на духа му като камък на шията. Тук нямаше нищо освен Драгънфлай, която бе изпълнила мислите му изцяло. Внушителната й, невинна сила го беше завладяла изцяло, ала той правеше това, което й харесва, за да може да я накара накрая тя да направи онова, което щеше да му хареса, а играта, мислеше си, си струваше да се изиграе. Избягаше ли с нея, играта все едно че беше спечелена. Колкото до шегата в нея, представата, че наистина я вкарва в школата на Роук, предрешена като мъж, вероятността да успее беше нищожна, но му доставяше удоволствие като жест на неуважение към благочестивостта и помпозността на Повелителите и техните подлизурковци. Ако пък по някакъв начин успееше, ако наистина успееше да вкара през онази врата една жена, макар и за миг, какво сладко отмъщение щеше да е това!
Парите бяха проблем. Момичето, разбира се, си въобразяваше, че като велик магьосник той ще щракне с пръсти и хоп — ще ги метне в морето в някоя вълшебна лодка, понесена от порива на вълшебния вятър. Ала когато й каза, че ще трябва да си платят превоза на кораб, тя отвърна само:
— Имам пари от сиренето.
Много ценеше тези нейни селяшки изрази. Тя понякога го плашеше и това го ядосваше. В сънищата му тя никога не му се отдаваше, а по-скоро той самият се отдаваше на някаква огнена, унищожителна сладост, потъвайки в изпепеляващата й прегръдка, сънища, в които понякога тя се оказваше нещо непосилно и непонятно за него, и в които той самият беше нищо. Пробуждаше се от тези сънища потресен и засрамен. Денем, видеше ли големите й мръсни ръце, когато му говореше недодялано, като неграмотна простачка, той си възвръщаше чувството за превъзходство. Само съжаляваше, че няма някой, пред когото да повтори изразите й, някой от старите му приятели в Голямото пристанище, който щеше да схване колко са смешни.
— Имам пари от сиренето — повтаряше си той на връщане към Западното езеро, и се засмиваше. — Мда.
А черната кобилка помръдваше с ухо.
Каза на Брезата, че е получил повикване от учителя си на Роук, Повелителя Ръка, и че трябва да тръгне веднага. Не можел да каже по каква работа, разбира се, но нямало да отнеме много време; половин месец дотам, още половин — за връщане; при всички случаи щял да се върне най-късно до сеитбата. Трябвало да помоли господаря да му осигури някакъв аванс от възнаграждението, за да плати за превоза и нощувките си, тъй като един магьосник от Роук не бивало да се възползва от готовността на хората да му дават всичко, което му трябва, а да си плаща пътя като обикновен човек. С това Брезата се съгласи и се наложи да даде на Слонова кост една кесия за път, първите истински пари, попадали в джоба му от години: пет пула от слонова кост, с Видрата от Шелиет от едната страна и Руната на мира на другата, в чест на крал Лебанен.