Ледено ухапване

— Роуз? Какво правиш тук?

— Да не сте полудели? — креснах аз. Неколцина от хората наоколо ме измериха с изненадани погледи. — Осъзнавате ли в каква бъркотия сте се забъркали? Знаете ли какво ни струва да ви намерим?

— Как, по дяволите, успя да ни откриеш? — попита Мейсън с приглушен глас, докато се оглеждаше тревожно на всички посоки.

— Никак не ви бива за криминалисти — казах им аз. — Издаде ви продавачката на билети на автогарата. Освен това се сетих, че сте хукнали да търсите стригои, колкото и безсмислено да е всичко това.

Погледът, с който ме удостои Мейсън, ми подсказа, че не се радва особено на неочакваната ни среща. Но вместо него заговори Мия:

— Не е безсмислено.

— О, нима? — запитах язвително. — И убихте ли някой стригой? И въобще намерихте ли поне един?

— Не — призна си Еди.

— Добре — кимнах. — Значи сте имали късмет.

— А ти защо си толкова против убиването на стригоите? — избухна Мия. — Не се ли обучаваш тъкмо за това?

— Аз тренирам за разумни мисии, а не за подобни детински изцепки.

— Не са детински изцепки! — извика тя. — Те убиха майка ми. А пазителите не правят нищо. Дори и сведенията им не струват. В тези тунели няма никакви стригои. И вероятно няма нито един от тях в целия град.

Кристиан изглеждаше силно впечатлен.

— Намерили сте тунелите?

— Да — каза Еди. — Но както тя каза, там нямаше никого.

— Би трябвало да ги разгледаме, преди да си тръгнем — каза ми Кристиан. — Ще е интересно. И ако сведенията не са верни, няма да е опасно.

— Не — отсякох аз. — Прибираме се в курорта. И то веднага.

Мейсън изглеждаше уморен.

— Решили сме отново да претърсим града. И ти не можеш да ни спреш, Роуз.

— Не, но пазителите от Академията могат, ако се обадя и им съобщя къде се намирате.

Можете да го наречете изнудване или празни приказки, но ефектът бе поразителен. Тримата ме изгледаха удивено, сякаш ги бях ударила едновременно.

— Наистина ли ще го направиш? — попита ме Мейсън. — Ще ни издадеш просто така?

Разтърках очи, като отчаяно се чудех защо се опитвам да играя ролята на най-разумната от присъстващите. Къде се дяна момичето, което редовно бягаше от училище? Мейсън беше прав. Много съм се променила.

— Не става дума някой някого да издава, а да останете живи.

— Нима мислиш, че сме напълно беззащитни? — възмути се Мия. — Вярваш ли, че просто така ще ни убият?

— Да — кимнах. — Освен ако не си открила начин да използваш водата като оръжие?

Тя се изчерви и не каза нищо повече.

— Ние носим сребърни колове — обади се Еди. Фантастично. Сигурно са ги откраднали от пазителите в Академията. Погледнах умолително към Мейсън.

— Мейсън, моля те. Зарежи всичко това. Хайде да се връщаме.

Той се взира дълго в мен. Накрая въздъхна.

— Добре.