Жените на Цезар (Част I: Сервилия)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част I: Сервилия)». Краткое содержание книги:
Този път лично Клодий застана начело на просителите пред пълководеца.
— Категорично отказваме да продължим напред — заяви той, а Силий и Корнифиций мълчаливо кимнаха в съгласие.
Едва когато в палатката на главнокомандващия влезе и Богитар, Лукул разбра, че е победен. Богитар беше началникът на галатейската конница, човек, в чиято преданост не можеше да се съмнява.
— И ти ли си на същото мнение, Богитаре? — попита го.
— И аз, Луций Лициний. Конете не могат да изкачат подобна планина, не и след прехода през скалите. Краката им са целите в рани, подковите се трошат по-бързо, отколкото ковачите могат да ги подменят, освен това стоманата не достига. Да не говорим, че откакто сме напуснали Тигранокерта няма откъде да си набавим въглища. Бихме те последвали при Хадес, Луций Лициний, но тази планина няма да изкачим.
— Благодаря, Богитаре — рече Лукул. — Върви си. И вие, фимбрианците, можете да си вървите. Искам да поговоря с Публий Клодий.
— Това означава ли, че се връщаме назад? — попита Силий.
— Няма да се връщаме назад, Марк Силий, освен ако не искаш пак да преминем през скалите. Ще свием на запад, към долината на Арсаний, и ще потърсим жито.
Богитар вече беше излязъл; двамата центуриони го последваха и Лукул остана насаме с Клодий.
— Ти имаш ли нещо общо с това? — попита Лукул.
Той го изгледа победоносно и дори презрително. Колко изтощен изглеждаше Лукул! Доскоро не му личеше, че е на петдесет, но вече никого не можеше да излъже. А и в погледа му вече липсваше онази хладна самоувереност, която му бе помагала да преодолява препятствията. Сега обаче Клодий четеше в очите му умора.
— Имам ли нещо общо с това? — изсмя се той. — Скъпи мой Лукуле, та аз стоя в основата на всичко! Да не мислиш, че някой от тези наивници може да организира бунт? Всичко това е мое дело.
— Киликийските легиони… — изрече бавно Лукул.
— И техните действия са мое дело. — От въодушевление Клодий не можеше да стои на едно място. — След всичко това няма да ме искаш повече при себе си, затова си тръгвам. Докато се добера до Тарс, зет ми Марций Рекс вече трябва да е там.
— Никъде няма да ходиш. Ще си стоиш при любимите ти фимбрианци и ще се забавляваш с тях — усмихна се кисело Лукул. — Аз съм твой началник, освен това разполагам с проконсулски империум и изключителни пълномощия да воювам с Митридат и Тигран. Не ти давам разрешение, а без него не можеш да заминеш никъде. Ще останеш при мен, докато не започне да ми се повръща от теб.
Това не беше отговорът, който Клодий искаше или очакваше. Той стрелна Лукул с изпепеляващ поглед и излетя вън от палатката.
Още докато армията на Лукул търсеше изход на запад, я връхлетяха първите студени ветрове и снегове. Летният сезон беше отминал, нямаше време за бойни действия. Близо четири месеца му бяха нужни, за да стигне едва до подножието на Арарат — на по-малко от триста километра по права линия от Тигранокерта. Когато легионите достигнаха бреговете на Арсаний, най-големия от северните притоци на Ефрат, реколтата вече беше прибрана и малцината жители на областта я бяха скрили по скалните си жилища, издълбани из околните планински склонове. Никаква храна не беше останала за войската. Но макар да беше отстъпил пред войниците си, Лукул знаеше как да се оправя при всякакви обстоятелства. Знаеше, че не може да си позволи да презимува по тези земи, където Митридат и Тигран можеха напролет да го атакуват.
Лукул се насочи обратно към Тигранокерта, където имаше и продоволствия, и приятели, но ако фимбрианците се бяха надявали да презимуват там, скоро се оказаха излъгани. Градът тънеше в приятен покой и жителите му бяха доволни от своя управител — легата Луций Фаний — и скромния гарнизон. Лукул натовари обоза с жито и други провизии и продължи похода си на юг, за да обсади град Низиб, разположен на брега на река Мигдоний, насред суха и равна земя.
Низиб падна една мрачна и дъждовна нощ през ноември и дари своите завоеватели с голяма плячка от скъпоценности и всякакви продоволствия, фимбрианците изпаднаха във възторг и оттам нататък смятаха Клодий не само за свой любимец, но за свой талисман, който им беше осигурил една приятна почивка далеч от снеговете на север. А когато месец по-късно пред градските порти се появи Луций Фаний, за да съобщи, че Тигранокерта е отново в ръцете на Тигран, фимбрианците буквално понесоха Клодий на рамене по пазарищата на Низиб, за да му благодарят за щастливата си съдба; бяха се оказали в безопасност, далеч от арменските войски и изтощителните обсади.