Лабиринтът на Озирис

Но не и днес. Днес искаше просто да се яви навреме.

Приготви си бърза линия върху кутията на един компактдиск — съвсем къса, не искаше да изпържи главата си и да се представи като кръгъл идиот, както бе станало на вчерашното заседание на борда. Смръкна я, отвори кутията и пъхна диска в плеъра. Еминем, „Тиранин“. Харесвате Еминем. Идентифицираше се с него. Е, произходът им беше различен, разбира се, но гневът си беше гняв, независимо откъде идваш. Наду звука и се облегна, като повтаряше думите, удряше с юмрук волана в такт с музиката, усещаше как звуците и кокаинът се плъзват през него, поглъщат го, в съвършена хармония с пулса на собствените му чувства. „Няма да се кланям на никой шибан тиранин.“ И още как. Ти ще се кланяш на мен, старче. Ще коленичиш на тези твои тлъсти, подути, слонски колене. Поклон, поклон, поклон. Заудря по-силно и цялата кола се разлюля в ритъма на омразата му. Поклон, поклон, поклон.

Хвърли отново поглед на часовника.

Делюзионно разстройство на личността, това беше присъдата на един психиатър. Психиатри, психоаналитици, психолози, главознайници — беше сменил много такива през годините. Всеки имаше своите вариации и интерпретации, своите завързани терминологии. Онази, при която бе ходил преди четири години, след смъртта на майка си, жената с устни на курва и с големите зърна, направо му заяви, че е граничен социопат. Все пак може би диагнозата й се дължеше на това, че една вечер я беше проследил до дома й след сеанса и я беше попитал дали може да си легне с нея. Странно, но тя бе отговорила с „да“ — въпреки, или може би поради, демоните в него, които винаги привличаха противоположния пол. Както и поради факта, че е от семейство на милиардер.

Да, беше минал през много терапии. Много седене в удобни фотьойли в приятно украсени кабинети, докато Д-р X и д-р Y го разпитваха за детството му, за семейството и наркотиците, за курвите и за това как се чувства, след като майка му беше станала на въглен.

Винаги питаха много за нея.

И въпреки всичко това, след повече от две десетилетия въпроси, отговори, увъртания, съпроводени от време на време с истерични пристъпи и безсилен плач от неспособността да оправдае очакванията на баща си, да бъде любимият наследник на стареца, десетина различни психиатри в десетина различни кабинета така и не успяха да му кажат нещо, което той не знаеше. А именно, че баща му е в основата на всичките му проблеми. Отровната помийна яма от която извираха всичките му неприятности. Как го мразеше само! И го почиташе, разбира се, по начина, по който почиташ ревнивото и гневливо божество от Стария завет, което ти изкарва акъла и в същото време те кара отчаяно да жадуваш благоволението му. Все пак омразата беше много по-силна. Баща му беше преебал живота му. Беше преебал живота на всички (онази нощ в шкафа, докато чуваше „Моля те, недей, боли, боли“) и докато го имаше на този свят, преебаването щеше да продължи. Изчезнеше ли, всичко моментално щеше да си дойде на мястото. Също като в Шекспировата пиеса, която бяха учили, преди да го изритат от училището. Онази за принц Хал и баща му, краля, в която принцът беше абсолютен развейпрах, докато кралят не се разболя и умря, а Хал седна на трона и остави всичките си диви дни в миналото. Разцъфна и се превърна във велик мъж. Той също щеше да разцъфне и да се превърне във велик мъж. Вече беше велик мъж, стига баща му да се разкара от пътя му и да му позволи да го докаже. Още малко. Скоро щеше да поеме семейния бизнес. И за разлика от принц Хал, нямаше да има никакви трогателни прошки с тате, преди да поеме трона. Тъкмо обратното. След като татенцето погледнеше цветята откъм корените, той щеше да танцува степ на шибания му гроб.