Мис Съвършенство

Спенсър затвори очи. Когато отново ги отвори, се оказа пред хамбара в задния двор. Тя се огледа. Как се беше озовала тук? Да не би да е дотичала дотук, а да не си спомня? Внезапно вратата на хамбара се отвори и Али излетя навън.

— Прекрасно — подхвърли тя през рамо, като самоуверено махаше с ръце. — Ще се видим после. — Тя мина край Спенсър, без да й обърне никакво внимание, сякаш тя бе просто някакъв дух.

Това беше нощта, в която Али изчезна. Дишането на Спенсър се учести. Колкото и да не й се искаше да бъде тук, тя знаеше, че трябва да види всичко това, за да си спомни колкото се може повече.

— Прекрасно! — чу тя своя вик от вътрешността на хамбара. Докато Али се отдалечаваше по алеята, една по-млада и по-дребна Спенсър излетя през вратата. — Али! — извика тринайсетгодишното момиче, като се оглеждаше.

След това като че ли изведнъж седемнайсетгодишната и тринайсетгодишната Спенсър се сляха в едно. Тя внезапно почувства емоциите, бушуващи в по-младото й аз. Имаше страх: какво бе сторила, нима бе изгонила Али? Имаше параноя: никоя от тях не се бе осмелявала да се опълчи на Али. И сега Али и беше ядосана. Какво ли щеше да направи?

— Али! — извика Спенсър. Мъничките фенери във формата на пагода, които висяха на стълбовете край пътеката до голямата къща, едва осветяваха терена. Струваше й се че из гората се движат разни неща.

Преди години Мелиса бе казала на Спенсър, че по дърветата живеят зли тролове. Троловете мразели Спенсър и искали да й откраднат косата.

Спенсър стигна до мястото, където пътеката се разделяше. Можеше да тръгне или към къщата, или към гората, която ограждаше имота им. Как не се сети да си вземе фенерче! Откъм дърветата долетя някакъв прилеп. Проследявайки го с поглед, Спенсър забеляза някой, който стоеше край пътеката близо до гората, наведен над телефона си. Това беше Али.

— Какво правиш? — извика Спенсър.

Али присви очи.

— Отивам на едно място, където ще ми е много по-добре, отколкото с вас.

Спенсър се вцепени.

— Хубаво — каза гордо тя. — Тръгвай.

Али се обърна към нея. Три дълги минути слушаха свиренето на щурците и тогава тя каза:

— Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да го получиш.

— Да получа какво? — Спенсър потрепери в тънката си тениска.

Али се изсмя гадно.

— Знаеш много добре.

Спенсър примигна.

— Не… не знам.

— Хайде, стига. Прочела си за това в дневника ми, нали?

— Въобще не съм ти пипала дневника — възрази Спенсър. — Изобщо не ме интересува.

— Напротив, много даже те интересува — Али пристъпи към Спенсър.

— Ти бълнуваш — избъбри Спенсър.

— Не, напротив — Али вече стигнала съвсем близо до нея. — Ти бълнуваш.

Спенсър усети, че се изпълва с гняв и блъсна Али по рамото. Ударът бе достатъчно силен, за да накара Али да отстъпи назад, като се подхлъзна на калдъръмената пътека, която бе влажна от падналата роса. По-възрастната Спенсър примигна. Тя се чувстваше като пионка, която бе довлечена тук за зрител. На лицето на Али се изписа изненадано изражение, което бързо премина в подигравателно.