Купата на небесата

1.

— Намали! — извика Клиф и стомахът му се преобърна от ускорението.

Моторите жужаха на предела — Ейби подмяташе магнитната кола насам-натам, за да изпита способностите ѝ. Нагоре, надолу, настрани — колата се мяташе по-бързо от проклетите влакчета в увеселителните паркове. Изобщо не беше забавно.

— Спри, по дяволите! — извика Ирма.

Ейби намали и се засмя весело.

— Трябва да знаем какви са възможностите на това чудо!

Подкара колата нагоре и тя забави и спря.

— Внимавай — каза Хауард.

Тери и Ирма гледаха сърдито.

Инженерът подкара колата нагоре, натисна контролния лост максимално напред… обаче колата забави и спря.

— Явно не може да се изкачваме над шест метра. — Ейби подкара напред и скоростта се увеличи.

— Да се махаме оттук — подкани го Тери.

Ейби свали колата почти до земята и ускори. Клиф погледна назад към окървавените тела. Усещаше, че убиването на извънземните е повратна точка. Вече щяха да ги подгонят сериозно.

След десетина километра колата зафуча в тясно дере с високи дървета.

Ято птици над тях изведнъж рязко зави и се чуха отчаяни крясъци. Нещо огромно се спусна от един облак право към ятото, челюстите му се отвориха и загребаха няколко птици. След миг съществото изскочи от другата страна на ятото и се извъртя за нова атака. Като акула. Не, като кит. Небесен кит.

— Много духа — каза Ирма. — Тази кола няма ли някакъв покрив?

— Ей сега ще проверя. — Ейби се ухили, както винаги доволен да се изправи пред нов проблем. — Би трябвало да има…

Забърника таблото и след малко от центъра на колата, където се намираше двигателят, се издигна тесен стълб и забръмча. Извиси се на три метра и внезапно вятърът и шумът намаляха. Всички бяха впечатлени. Ейби предположи, че това е някакво поле, а Хауард посегна с пръст да го пипне и го удари ток.