Жестоки игри [bg]

Тя потръпна, отвърна очи и зачовърка един от предните си зъби със занемарения нокът на показалеца си. После погледът й отново се спря на мен.

— И вие мислите, че възпитаник на „Джедсън“ е сред виновните за всичко това? — Самата мисъл за това й доставяше удоволствие.

— Мисля, че са дори двама.

— Защо правите всичко това? Казахте, че сте психиатър.

— Психолог.

— Все едно. Какво ще спечелите?

— Нищо. Нищо, за което да ми повярвате.

— Опитайте все пак.

— Искам справедливостта да възтържествува. Мисълта, че хората, отговорни за тази касапница, ще се измъкнат, ме яде отвътре.

— Вярвам ви — каза меко тя.

Забави се двайсет минути, след което се върна с два огромни тома, подвързани с тъмносин марокен.

— Това са годишниците им, ако разбира се, предположението ви за възрастта им се окаже вярно. Ще ви оставя сам, за да преровя картотеката с възпитаниците на колежа. Прегледайте ги на спокойствие и не отваряйте, ако някой почука. Когато се върна, ще почукам първо три, после още два пъти. Това ще е нашият сигнал.

— Прието.

— Ха. — Тя се засмя и за няколко секунди придоби почти привлекателен вид.

Историята на Тимоти Крюгер за бедното момче, попаднало в „Джедсън“ със спортна стипендия, се оказа безсрамна лъжа. Неговото семейство бе дарило средствата за няколко от сградите на колежа и дори при най-повърхностен прочит на годишника ставаше ясно, че Крюгерови са много важни клечки. Иначе спортните му постижения наистина си ги биваше. Лека атлетика, бейзбол и класическа борба. В годишника имаше няколко негови снимки — прескачащ препятствия, хвърлящ копие или пък в ролята на Хамлет и на Петручио. Останах с впечатлението, че е бил доста популярна личност в колежа. Интересно как ли се бе озовал в „Ла Каса де лос Ниньос“, практикуващ с измислена титла.

На младини Л. Уилърд Тауъл бе изглеждал досущ като активист от Хитлерюгенд. Бележките под името му сочеха, че е бил президент на Клуба на медиците и на Почетното общество на биолозите, както и капитан на отбора по ветроходство. Имаше и бележка, която препращаше читателя към последната страница на годишника. Подчиних й се послушно и се озовах очи в очи с обрамчената в черно снимка, която вече бях видял в кабинета на Тауъл — неговата жена и синът му на фона на планинското езеро. Под снимката имаше надпис: