Оцеляват само силните [bg]

В Съединените Щати призивите за приоритет в ползването на здравните услуги в ерата на твърдия долар и контрола над социалните грижи бяха накарали мнозина да се запитат дали е редно тежко болните и генетично онеправданите да „доминират“ разходите за здравно осигуряване.

Попаднах на една статия в „Ю Ес Нюз енд Уърл Рипорт“, в която подробно се описваше борбата на една тридесет и четири годишна жена с Даунов синдром да се подложи на животоспасителна сърдечно-белодробна операция. Медицинският център на Станфордския университет отхвърлил молбата й, понеже: „Не смятаме, че пациенти с Даунов синдром са подходящи кандидати за сърдечно-белодробни трансплантации“, както и Калифорнийският университет в Сан Диего, тъй като преценили, че е непригодна за програмата на лечение. Лекуващият лекар се възпротивил и публичното огласяване на случая принудило болниците да преразгледат становището си. А всички, които оставаха извън обсега на медийното пространство?

Това ми припомни един случай, с който се сблъсках преди много години, когато работех със сърдечно болни пациенти в Уестърн Педиатрикс Хоспитал. Ставаше дума за четиринадесетгодишно момче с диагностицирана остра левкемия, тогава все още в лечима фаза, с отлична прогноза за пълно възстановяване. Но пациентът бе умствено увреден и неколцина стажанти и щатни лекари започнаха да мърморят, че само щели да си загубят ценното време.

Тогава им изчетох една лекция, но не постигнах почти никакъв резултат — защото нямах магистърска титла по медицина и нямаше аз да извършвам химиотерапията и радиотерапията, значи просто не разбирам за какво става дума. Лекуващият терапевт — емоционален и всеотдаен човек — дочу за протестите и произнесе бурна реч за Хипократовата клетва и морала, която накара протестиращите да замлъкнат. Но се подчиниха с нежелание.

Какви ли лекари са излезли от онези стажанти?

Кого ли съдят сега?

Качеството на живота.

Бях работил с хиляди деца с вродени дефекти, деформации, умствени увреждания, проблеми в усвояването и най-различни хронични, болезнени и нелечими заболявания.

Повечето от тях бяха в състояние да изпитват пълния спектър на човешките емоции, включително и радост.

Помня едно момиченце, осемгодишно, с талидомид. Нямаше ръце, вместо крака имаше прилични на перки чуканчета, но очите му грееха и гореше от желание да прегърне живота.

Животът на това дете бе от много по-високо качество в сравнение с някои напудрени психопати, с които се бях сблъсквал.

Не че има значение, понеже не съм аз човекът, който има право да съди.

Привържениците на евгениката твърдяха, че общественият прогрес може да се измери по постиженията на талантливите, което в частност е вярно. Но какъв смисъл има от прогреса, ако води до безсърдечие, жестокост и хладни преценки кой какво заслужава, убивайки златната искра у всеки един от нас?