Крадецът на закуски [bg]

Завчера, все така придружаван от Мими, отидох да го видя (впрочем трябва да напишеш писмо на Мими, за да му благодариш за неговото щедро приятелство). Имах възможността да наблюдавам Франсоа за няколко минути, докато си играеше с племенника на Ауджело, който е на същата възраст; беше весел и безгрижен. Веднага щом ме видя, на мига ме разпозна, но изражението му се промени, стана някак си тъжно. Паметта на децата прави бързи връзки, също като тази на възрастните: със сигурност си беше спомнил майка си. Прегърна ме силно и след това, поглеждайки ме с бляскавите си очи, но без сълзи в тях (не мисля, че е дете, което лесно се разплаква), не ми зададе въпроса, за който се опасявах, а именно дали имам новини от Карима. А всъщност тихичко ми каза: „Заведи ме при Ливия“.

Не при неговата майка, а при теб. Изглежда, се е убедил, че няма повече да види майка си. И това, за съжаление, отговаря на истината.

Ти знаеш, че още от самото начало — заради тъжния опит, който имам — бях убеден, че Карима е била убита. За да направя това, което си бях наумил, трябваше да извърша рисковано действие, което да накара съучастниците на убиеца да се покажат на светло. Следващата стъпка беше да ги принудя да кажат къде е тялото на жената и тя със сигурност да може да бъде идентифицирана. Успях да се справя. Едва след всичко това вече можех да подходя „официално“ по отношение на Франсоа, който вече се води, че е сирак. Голяма помощ ми оказа началникът на полицията, който задвижи всички свои връзки. Ако тялото на Карима не беше намерено, моите крачки щяха да бъдат спъвани от безкрайните бюрократични окови, които щяха да отлагат с години разрешаването на нашия проблем.