Ленинград. Живот под обсада
- Автор: Яров Сергей Викторович
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190105992
- Переводчик: Владимир Игнатовски
- Жанр: Военная история
Электронная книга - «Ленинград. Живот под обсада». Краткое содержание книги:
Все пак, когато можело, опитвали да изглеждат поне малко по-красиви, най-вече жените. И в края на 1941 г. мнозина все още опитвали да се крепят, сред хората в блокадата не били изчезнали веднага навиците и маниерите от предишни години. „Погледнеш бабичката и ти става страшно, а тя на всичкото отгоре иска да ѝ намериш галоши, рокля и т.н.“ – учуден пише в дневника на 15 декември 1941 г. Пьотър Самарин, който освен това споменава, че „старицата покойница“, за която трябвало да се грижи, била на 82 години. Това е рядък случай, но имало и хора (не само от артистичния свят), които били спретнати, с изгладени костюми. Това били други хора. Мина Бочавер, която работела във фабрика „Работник“, си прекроила роклята и блузата, „за да не плаши хората“, изкуствоведът от Ермитажа Фьодор Нотгафт веднага впечатлявал с безупречния си външен вид, а художникът Иван Билибин „винаги бил с вратовръзка, макар да ходел с ватенка“23.
Колкото и студена да е била пролетта на 1942 г., тя по свой начин разкрепостявала хората в града. Не можело да става дума за „мода“, но се появили и къси поли, и шарени пуловери. На улиците сякаш се сблъсквали два потока: единият от хора, чийто външен вид и дрехи още носели отпечатъка на студената и гладна зима, и другият от тези, които бързали да свалят „блокадната“ кожа. „Много от жените по улиците са с панталони, най-често скиорски, с миньорски комбинезони, с военни панталони, напъхани в руски ботуши. Мине понякога дамичка със скъпо палто, а отдолу братовите или на мъжа ѝ панталони, грижливо изгладени, с ръб.“ – Виталий Бианки разказва какво е видял през март 1942 г.24
През април все по-малко били „жените, които приличали на мъже“. „Срещнах момиче, което не бе с валенки, а с обувки. С леко двусезонно палто. На измършавелите крака опънати копринени чорапи“ – пише в дневника си на 10 април 1942 г. Георгий Кулагин. В началото на май Владимир Любински съобщава в писмо, че по улиците са се появили добре облечени млади жени, даже и мъже. И празниците през март и май 1942 г. също донякъде разчупили хората, жените, придържайки се към традицията, украсявали косите си с ленти, слагали шапки, „издокарвали се“. Василий Чекризов описва 1 май 1942 г.xlv: „Мнозина дойдоха на работа с вратовръзки и чисти ризи, с нови костюмчета.“25
Разбира се, през пролетта на 1942 г. имало много малко жени, които опитвали да изглеждат „модно“, но тях винаги ги забелязвали, за тях по-често разказвали и да го кажем направо, се питали какво са правили по време на блокадната зима. Но бързо свикнали. Храната се подобрила, на мнозина лицата (особено през 1943 г.) придобили здрав цвят, хората закрепнали, все по-малко били почернелите, „покрити със сажди“ хора в блокадата. Любов Шапорина си спомня:
В началото на лятото изчезнаха остро дистрофичните жени, които едва се влачеха – вече ги нямаше по улиците. Жените на средна възраст имат нездрав вид, кожата им е опъната по костите на черепа. Но сред младите има доста освежени, всичките много светли – блондинки, очевидно използват кислородна вода, и с еднакви прически. [...] Отпред на челото два кичура, а отзад грива до раменете. Всичките тези девици носят хубави новички обувки и такива чорапки. Ходят много бързо и много весело.
Навярно неслучайно тя е направила разлика между младите и не толкова младите: някои поради силата на възрастта са имали по-добра възможност да направят живота си по-хубав и по-уютен, даже без да вредят на репутацията си. По същото време, през есента на 1942 г., когато Любов Шапорина описва „пърхащите“ млади момичета, Александър Болдирев присъствал на друга сцена: двама „тлъсти, сити“ чиновници обидили дистрофичната чистачка, че не е почистила стаята. „Тя беше слаба и прегърбена, кожата по лицето ѝ бе увиснала, от дистрофията то беше цялото страшно потъмняло, жълто, [...] големите ѝ очи блестяха болезнено и в тях имаше глад.“26
На опитите на жителите на града след зимата да си придадат цивилизован облик най-много пречели липсата на достатъчно перални, на фризьорски салони, обущарници и шивашки ателиета. През зимата пералните почти не работели. Останалите без сили по време на блокадата трябвало да стоят по опашки, за да си налеят вода, с огромни усилия да я донесат вкъщи, да я стоплят в легена, като изхабят от скъпоценните дърва, да перат и да сушат в мразовитите стаи и мнозина просто се отчайвали. Често перели само най-необходимото; тези, на които се случило да посетят някое от „отписаните“ жилища, често описват купища мръсно бельо, струпано на пода. Някои молели други хора, познати или непознати, да им изперат, но те винаги искали нещо в замяна. Някои се опитвали да перат дрехи в кладенците и във външните чешми, но да се връщаш с мокро и тежко пране било още по-трудно, отколкото да караш вода с шейничка.