Приказки за боговете
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за боговете». Краткое содержание книги:
Ани слушаше внимателно. През изминалите седем години от смъртта на Императора много неща се бяха изменили. Това развитие не я изненада. Можеше да се предвиди. В крайна сметка на Земята имаше достатъчно примери за това. Но тук, в това закостеняло общество, където от хиляди години нищо съществено не се беше променяло, промените дойдоха много бързо. Като че ли историята искаше да навакса пропуснатото, колкото се може по-бързо. А за сатарианите това щеше да бъде много труден период. Робство, феодални владения и зараждащ се капитализъм — всичко се развиваше едновременно. Хаосът тепърва предстоеше и Ани отново се усъмни в правилността на съвета, който даде на Императора при първото си пребиваване на Сатариус. Само се надяваше, че Сатара добре е преценил какво прави, когато го последва.
Тя погледна към сина си и видя замисленото му лице. Усещайки нейния взор, той обърна глава към нея и тя видя в очите му онзи силен блясък, който я накара да трепне и да сведе очи. Тя вече не знаеше, кого има пред себе си — сина или мъжа.
След дванадесетия ден от влизането им в прохода, те най-после стигнаха края му. Ястин се прости сърдечно с тях и продължи пътя си към Гонеб.
Училището за майстори се намираше доста по на юг от прохода и на тях им предстоеше дълъг поход по селата в подножието на планината на белите върхове.
Приятелят на Имор им уреждаше спането почти винаги безплатно, заедно със закуската. Само като упоменеше, че са приятели на известния и в този край билкар, веднага намираха радушен прием. Така Имор им помагаше при това дълго пътуване и след смъртта си.
Селяните с любопитство разглеждаха Орак, но не го закачаха. Някои бяха чули за процеса преди три години и как бе завършил той. Други просто го приемаха за по-голям. Но никой от тях не беше виждал Императора и те не забелязваха все по-засилващата се прилика с него.
В края на десетия ден те пристигнаха в малкия град, където се намираше училището на големите майстори. Самите учебни зали и килиите на учениците бяха разположени на десетина километра оттук, в планината, за да се осигури пълната им изолираноет. Но управата на училището се намираше в центъра на града.
Тримата преспаха в една странноприемница и на следващата сутрин Ани и Орак се простиха със селянина. Той беше изпълнил обещанието си да ги доведе тук и сега бързаше да посети някакъв стар приятел в близко село. Пожела на Орак успехи в учението, а на Ани приятен път до дома и си замина.
Ани потисна сълзите, готови да рукнат не заради този приятел, а заради представата за скорошната раздяла с Орак. Момчето я погледна и я прегърна.
— Не плачи, мамо — каза нежно той, — имаме още цял ден заедно.
Това не беше голяма утеха, но тя я прие с благодарност и го целуна. Стегна се и те тръгнаха към голямата красива сграда на училищната управа.
Посрещна ги един прегърбен старец с дълга брада и едва виждащи очи. Измърмори нещо неразбираемо, след като Ани каза за какво са дошли, и им затръшва вратата под носа. Ани остана по-скоро изненадана, отколкото ядосана от невежливия прием. Почука пак, този път по-настоятелно. Старецът пак се показа.
— Не приемаме нови ученици. Нямаме пари да ги храним.
След тези думи той отново искаше да затвори вратата, но Ани му попречи с крак. Виждаше как сина й се забавлява зад нея. Тя решително избута стареца в коридора и затвори вратата след себе си и Орак. Държейки стареца все още здраво за раменете, тя извика високо:
— Има ли някой нормален управител тук? Откъм горния край на стълбите се чу силен глас: — Качете се и кажете какво искате.
Горе Ани видя мъж на средна възраст с дълга черна коса, сива роба от плат и черно наметало. Още при влизането им той впери поглед в Орак и повече не го отмести от него.
Ани извади лимеровата табличка на Имор и му я подаде. Беше нещо като препоръчително писмо, написано на таен език. Орак го бе научил от Имор и беше превел текста на майка си.
„Приемете това момче в училището и той ще бъде най-добрият ви ученик. Гарантирам за това с честта си. Имор.“ — пишеше на табличката.
Прочитайки записката, управителят, или който и да беше човекът пред нея, отново огледа Орак с изпитателен поглед и се обърна към Ани.
— Надявам се, че знаете условията на обучението в нашето училище. То трае петнадесет години и през това време той няма да види никого другиго освен учителите и съучениците си.