Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Ако обърнем трупа… — Тя изчака Лени и един санитар да обърнат тялото по корем. — Ако обърнем трупа, ще видим странични и диагонални белези, които почти със сигурност са следи от камшик, вероятно кожен, дори може би с разклонени езичета и метални връхчета накрая. Бита е с камшика няколко пъти с промеждутъци от време.
Продължих да гледам как отново обръщат тялото по гръб. За мен тя все още беше човешко същество. Но не и за Лени и неговия помощник. Не и за патоложката. За мен тя продължаваше да е жена, приятелка на Наталия, жена, която е била зверски бита, изнасилвана, умъртвена… А Наталия още се намираше в ръцете на същия този човек.
Патоложката даде знак на Лени да включи електрическата резачка, която лежеше на една помощна масичка. Запътих се към вратата. Чух гласа й зад себе си:
— По трупа почти нямаше чужди тела или материи. Все пак се намери нещо, което може да бъде от полза.
Спрях и се обърнах. Дронски и Аби обличаха престилки.
— На двете колена имаше малки количества съсирена кръв, остатък от по-голямото отмито количество. Но не е само това.
Зачакахме напрегнато. Тя вдигна червено-бялата показалка нагоре.
— В съсирената кръв на дясното коляно имаше два залепнали косъма.
— Които не са нейни? — попита Аби, вдигайки поглед от връзките на престилката, които завързваше.
— Нито пък негови — отговори патоложката. Наслаждаваше се на краткото напрежение. — Всъщност изобщо не са човешки.
— Какво? — възкликна Аби.
— Животински. — Доктор Саматова изчака това да улегне в главите ни. — Къси, прави, твърди косми. Сиви. Вероятно кучешки…
— Или от вълк — казах неволно.
Останах с впечатление, че групата около масата ме гледаше неодобрително. Предпочетох да не обяснявам.
— Възможно е — сви рамене Саматова. — Куче или вълк, защо не? — Кимна на Лени да включи захранването на инструмента. — Да се залавяме за работа.
Вече крачех към вратата, когато чух свистенето на машинката. Но изведнъж отвращението от това, което се случваше с другото човешко същество на масата, или поне доскорошното човешко същество, вече не доминираше в съзнанието ми. Една мисъл ме бе погълнала и засенчваше всичко останало, докато изкачвах стълбището почти без да виждам: „Куче или вълк — бе казала Саматова. — Защо не?“
23.
Бях загасил фаровете предварително. На около двеста метра от хеликоптерния хангар намалих скоростта на фиата и завих встрани от пътя по малка утъпкана алея, която ме отведе в гората. След минути стигнах до място, намиращо се точно над огромното прихлупено съоръжение. Лунната светлина образуваше тъмни стъпала от сенки по склона и ефектът й върху приличащия на тръба хангар го правеше още по-чудат, отколкото през деня.
Слязох от колата и застанах между елите, а клоните над главата ми се разклатиха и ме поръсиха с влажен сняг. Силно се колебаех как да постъпя. Ако жертвата му беше друга жена, а не Наталия, изобщо нямаше да стоя там. Сградата щеше вече да е обкръжена от мигащи сини светлини на милиционерски коли. Щяхме да действаме както пише в закона. И тогава какво?
Лука Руп ще отрича всичко. Да, получил е ужасна психическа травма в детството си. Да, преживял е голяма част от ранните си години в една сграда със сериен убиец, който го е познавал, шегувал се е с него на стълбището. Да, ходел на лов за вълци, за да изкарва пари. Да, микробусът му, естествено, е оцапан с вълча кръв и косми. Но това, че е живял с убиец, не прави и него убиец. А освен него и много други хора ловуват вълци. Живеещите в полуселските покрайнини на Мурманск бедняци ходят на лов за вълци още от основаването на града.
Всичко това означаваше, че не разполагах с друг аргумент освен жокера на гледачката — вълчата глава с червена шутовска шапка с камбанки на пискюлите. Не можех да си призная пред никого, че ухилената животинска глава е единствената ми и най-силна улика за вината на Руп. Как можех да кажа точно това на Дронски или пък, още по-лошо, на моята колежка от ФБР, която никога не се усмихва? Как можех да обясня на Аби Кънингам, научена да се доверява само на ДНК анализи и химически проби от веществени доказателства, колко сляпо могат да вярват руснаците в показаното от картите на една старица?
Облегнах гръб на близкото дърво. Може би имах нужда от тези няколко допълнителни секунди, за да свикнат очите ми с рязко контрастиращите бели и черни ивици, които образуваше между елите лунната светлина. След малко успях да забележа белия микробус, който едва се отличаваше сред тъмните и светли петна около него. С няколко крачки по пращящите клонки под елите се озовах до него. Беше стар и много очукан фолксваген. Обаче имаше съвсем нови гуми за сняг, от най-добрите, които можеше да се намерят в Мурманск. Неволно стиснах зъби толкова силно, че почувствах пулса си. Гуми със същата следа, каквато бяхме намерили в снега при кръстовище 33.