Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
И което беше по-лошо, зад гигантското бюро седеше същият директор със същата съчувстваща, снизходителна усмивка на добре избръснатото си лице и го гледаше както благ баща — непослушния си син. Главата на Смитбак все още туптеше болезнено от това, че бе налетял с всичка сила в една циментова стена в тъмното и от дълбокото унижение, че се е паникьосал от стъпките на един нищо и никакъв санитар. Чувстваше се като пълен глупак за това, че бе решил, че може да надхитри охранителната система по такъв левашки начин. Не бе постигнал нищо друго, освен да затвърди мнението на директора, че е луд.
— Ах вие, Едуард — рече Тисандър и театрално събра набраздените си с вени ръце. — Преживяхте истинско приключение миналата нощ. Много се извинявам, ако санитар Монтани ви е постреснал. Надявам се, че сте намерил медицинската помощ в нашата болница задоволителна?
Смитбак игнорира покровителствения въпрос.
— На пръво място искам да знам защо така се промъкваше след мен? Можеше да бъда убит!
— Налитайки в стената? Силно се съмнявам. — Поредна блага усмивка. — Въпреки, че наистина имахте късмет, че избегнахте мозъчното сътресение.
Смитбак не отговори. Превръзката около главата му се стягаше неприятно всеки път, когато отвореше челюст.
— Наистина съм изненадан от вас, Едуард. Мислех, че вече съм ви обяснил. Само защото изглежда, че нямаме охрана, не означава, че действително нямаме. Това е нарочно търсен ефект. Охраната е ненатрапчива, за да не се чувстват клиентите ни некомфортно.
Смитбак се подразни на думата „клиенти“. Те бяха чисто и просто затворници.
— Проследихме среднощните ви разходки чрез инфрачервените лъчи, които прекъснахте и чрез сензорите за движение, покрай които минахте. Чак когато стигнахте сутерена, санитар Монтани бе изпратен да ви последва дискретно. Той спази протокола безупречно. Предполагам, че сте смятал да избягате с един от камионите за доставка на храна. Обикновено всички първо опитват с това.
На Смитбак му се прииска да скочи и да стисне с ръце врата на добрия доктор. Всички? Аз не съм луд бе, идиот такъв! Но не го направи. Сега вече разбра в какъв перфектен капан е попаднал: колкото по-упорито твърдеше, че е нормален, толкова повече се разгорещяваше и следователно — толкова повече затвърждаваше убеждението на доктора в обратното.
— Просто искам да знам колко още трябва да остана тук — каза той.
— Това остава да се разбере. Трябва да отбележа, че този опит за бягство не ме оставя с впечатлението, че ще си заминете особено скоро. Той показва вашата съпротива срещу желанието ни да ви помогнем. Не можем да го сторим, докато не получим съдействието ви, господин Джоунс. А не можем да ви освободим, преди да сме успели да ви помогнем. Както обичам да казвам, вие сте най-важната личност във вашето лечение.
Смитбак сви юмруци и направи огромно усилие да не отговаря.
— Трябва да ви кажа, Едуард, че един следващ опит за бягство може да доведе до някои промени в начина по който сте се наредили тук. А те може да не са по вкуса ви. Съветът ми е да приемете положението си и да работите с нас. От самото начало усетих необикновено силна пасивно-агресивна съпротива от ваша страна.
Защото съм точно толкова нормален, колкото и ти! Смитбак преглътна и се опита да изтипоса раболепна усмивка. Трябваше да се държи доста по-умно, ако смяташе някога да излезе, това поне беше ясно.
— Да, д-р Тисансър, разбирам.
— Добре, добре. Ето че имаме напредък.
Трябваше да има начин да се измъкне. Щом Граф Монте Кристо бе успял да избяга от замъка Ив, значи и Уилям Смитбак щеше да избяга от „Ривър Оукс“.
— Д-р Тисандър, какво трябва да направя, за да изляза оттук?
— Да ни съдействате. Да ни позволите да ви помогнем, да ходите на сеансите си, да посветите цялата си енергия на това да подобрите състоянието си. Да превърнете в своя цел сътрудничеството с персонала и санитарите. Единственият начин някой да си тръгне оттук е с подписан от мен документ за освобождаване в ръка.
— Единственият начин?
— Точно така. Аз вземам крайното решение, което, разбира се, се базира на експертен медицински и — ако е необходимо — правен съвет.
Смитбак го погледна.
— Правен?
— Психиатрията има двама господари — медицината и правото.
— Струва ми се, че не разбирам.
Очевидно Тисандър навлизаше в любимата си тема. Гласът му придоби помпозни нотки.
— Да, Едуард, трябва да се справяме както с медицински, така и с правни въпроси. Вземете себе си за пример. Семейството ви, което ви обича и е загрижено за вашето добруване, ви е изпратило тук. Това е правен, но също и медицински процес. Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.