Отмъщението е мое

Пуснах люгера на пода.

Тя още не можеше да се оправи от потресението и пропусна шанса си. Люгерът бе отново в ръката ми, преди тя да е успяла да сграбчи патлака от чекмеджето. Бях забравил всичките си ограничения относно стрелбата по жени. Засмях се през кръвта на устните си и вдигнах люгера, когато Джун се извъртя с очи, изригващи такава омраза, каквато никога не бях виждал. Револверът подскачаше в ръката ми и плюеше мръсните малки куршуми, които размазваха убиеца по стената на периоди, които се превърнаха в кома, когато кръвта започна да изтича от дупките. Джун живя до последния куршум, който разкъсваше плът и вътрешности, след това умря с тези пълни, червени устни, разтворени в озъбената гримаса на страданието и страшното знание за смъртта.

Живя достатъчно дълго, за да ме чуе как казвам, че тя бе единственият човек, който можеше да бъде убиецът, единственият, който винаги разполагаше с повече време. Единственият, който имаше шанса да превърне самоличността си в нещо ужасяващо неустановено. Единственият, който можеше да стреля по мен на Бродуей, защото ме бе проследила от мига, в който напуснах къщата й. Тя беше този, който стоеше зад всички тези убийства, защото имаше съвършено основание за тях, както и Клайд, но Клайд не беше убивал никого. И утре това щеше да бъде доказан факт и някои хора щяха да се побъркат при вида на това как изглеждаше в действителност, с късата си коса, вчесана назад и с линия от едната страна.

Джун умря, чувайки всичко това, и аз се засмях още веднъж, когато пристъпих към безформената маса, през всички надуваеми гумени играчки, които се бяха свлекли на пода заедно с халата й, през всички неизбежните илюзии, с които тя толкова умело прикриваше здравите си мускули. Беше ми забавно. Много забавно. Дори по-забавно, отколкото си мислех, че може да бъде. Изплюх се върху калта, която беше Джун, царицата на боговете и богините, и разбрах защо винаги когато погледнех към нея, изпитвах някакво притеснение, което всъщност си беше отвращение.