Прослава в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Прослава в смъртта». Краткое содержание книги:
— Първата жертва е собствената му майка.
— И к’во от това? — Бобъра за миг преустанови работа, обърна се и изгледа Ив. — Никога ли не си чувала за Едип? Онова гръцко копеле, дето си падало по родителката си? И така, нашият човек очиства трите мадами, после се отървава от ножа и от дрехите, които е носил по време на убийството. Като гледам, и без това има костюми колкото за шестима.
Ив намръщено се приближи до огромния гардероб и огледа автоматичните поставки и полиците, задвижвани чрез специален механизъм.
— А пък дори не живее тук…
— Тоя тип е бъкан с мангизи. — Според Бобъра това обясняваше всичко. — Тук има няколко костюма, дето изобщо не ги е слагал. Същото се отнася и за обувките. — Наведе се, вдигна елегантни кожени полуботуши и ги обърна. — Погледни! — Прокара сензор по очевидно новите подметки. — Никаква мръсотия или прах, никаква драскотина.
— С тези улики мога да го обвиня само в това, че е презадоволен. Хайде, непременно трябва да откриеш следи от кръв.
— Старая се. Ама може да е изхвърлил дрехите, с които е извършил убийството.
— Страхотен оптимист си, няма що.
Тя с нежелание се обърна към полираното бюро и зарови из чекмеджетата. Мислеше си, че ще вземе дисковете й ще ги прегледа на компютъра си. Кой знае, може да извади късмет и да открие писма на Дейвид до майка му или до Меткаф. Или пък да улучи истински джакпот и да се натъкне на дневника му, където той подробно е описал убийствата.
„По дяволите, къде е скрил чадъра? Ами обувката?“ — питаше се тя. Питаше се още дали „метачите“ в Ню Лос Анжелис или в Европа са имали повече късмет от Бобъра. Призляваше й от мисълта, че ще се наложи да проверяват всички вили и луксозни убежища на Дейвид Анджелини.
В този момент откри ножа.
Просто отвори средното чекмедже на бюрото и го видя. Дълго, тънко, смъртоносно острие. Дръжката по всяка вероятност беше от истинска слонова кост, което означаваше, или че ножът е антика, или че при изработването му е бил нарушен международен закон. Избиването на слонове заради бивните им и продажбата на слонова кост под каквато и да било форма беше забранено по цялата планета преди повече от половин век, след заплахата от изчезване на тези животни в Африка.
Ив не си падаше по антиките, нито беше експерт по престъпления, свързани с околната среда, но познанията й по съдебна медицина й подсказваха, че формата и дължината на острието са идентични с тези на оръжието на престъплението.
— Виж ти! — Мигновено забрави за прилошаването, връхлетяло я като неканен гост. Щастието от успеха я караше да се чувства лека като перце. — Изглежда, че числото три не е било магическо за убиеца.
— Не го е изхвърлил, така ли? Мама му стара. — Разочарован от глупавата постъпка на престъпника, Бобъра поклати глава. — Този тип е пълен идиот.
— Сканирай го. — Тя му подаде ножа.
Бобъра повдигна скенера и промени програмата. Настрои окулярите и прокара фунията по дължината на острието. Прозвуча окуражителен сигнал.
— Има нещо — промърмори Бобъра, а дебелите му пръсти заиграха по бутоните както пръстите на прочут пианист по клавишите. — Влакна… навярно от хартия… нещо лепливо. Върху дръжката има отпечатъци от пръсти. Искаш ли разпечатка?
— Да.
— Дадено. — Скенерът избълва лист хартия, покрита с отпечатъци. — Дай малко към мен. Бинго! Ето кръвта, дето я търсеше. Само че не е много. — Той намръщено плъзна фунията по ръба на острието. — Ще бъде цяло чудо, ако успеем да определим кръвната група, камо ли ДНК.
— Оптимизмът ти ме окуражава, продължавай в същия дух. Съдейки по засъхналата кръв, кога за последен път е използван ножът?
— Да си имаме уважението, лейтенант. — Стрелна я с ироничен поглед иззад окулярите. — Знаеш, че портативките не правят анализ на кръвта, само регистрират наличието й. Няма кожа — обяви той. — Щеше да бъде много по-добре, ако имахме частици от кожа.
— Ще се задоволя и с кръвта. — Докато запечатваше ножа, за да го приложи към веществените доказателства, с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Вдигна глава и срещна мрачния, обвинителен поглед на Марко Анджелини. Той сведе очи към ножа, сетне се втренчи в Ив. Изражението му беше странно, очевидно в гърдите му се бореха противоречиви чувства.
— Ще ми отделите ли минутка, лейтенант Далас?
— Само минута, не повече.
— Няма да ви задържам. — Погледът му се стрелна към Бобъра, после към ножа, който Ив прибра в чантата си. — Да поговорим насаме, ако обичате.
— Добре. — Тя кимна на униформения полицай, застанал до Анджелини, и се обърна към „метача“: — Някой от момчетата да се качи и да довърши обиска. — Сетне последва домакина.