Интересни времена
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Интересни времена». Краткое содержание книги:
Най-старата загадъчна империя в Света на диска тъне в хаос, разпален от революционния трактат „Какво правих през ваканцията“. Хората на труда се обединяват, защото нямат какво да губят освен биволите си, затънали в калта. Предводителите на клановете се боричкат за власт. Войната (заедно с Кланси, разбира се) плъзва из древните градове.
А всичко, което може да предотврати смразяващята участ за цялата страна, се свежда до магьосника Ринсуинд, който дори занятието си изписва „магесник“…
…Коен, варварин и герои, висок към метър и половина заедно с ортопедичните си сандали, който цял живот усъвършенства умението си да не умира…
…и една много, ама много особена пеперуда.
— Ей, стой малко… — вдигна ръка Тръкъл. Разнесе се звън от много гонгове, придружен от пукот на фойерверки. — Тия пу… а бе, мухльовци май се наканиха.
— Е, тъй вече бива.
Коен стъпка папироската си на земята. Господин Сейвлой трепереше от възбуда.
— Някакви езически заклинания или молитви?
— Май не се налага — отхвърли предложението Коен.
Пак се озърна към ивицата, обхванала хоризонта. Тя смущаваше спокойствието му много повече от присъствието на безбройните врагове. Беше още по-широка, но избледняваше. За миг му се прииска да имаше поне един бог или богиня, чийто храм да не бе ограбил или подпалил.
А настъпващата армия изведнъж нададе страховит боен вик и нападна.
Втурна се към Ордата почти с бързината на прииждащите отвсякъде облаци.
Мозъкът на Ринсуинд полека отърси ледената коричка на ужаса.
„Ами че това е статуя — каза си той. — Никакви проблеми не ми създава. Даже не е особено майсторски изработена. Голям мъж в броня. Ей там май има още две-три…“
— Ох!
Изтърва остатъка от клечката и си облиза пръстите.
Сега му беше нужна стена. В стените обикновено имаше изходи. Е, да, те можеха да се превърнат и във входове, но не му се вярваше тук да нахълтат стражи. Долавяше дъх на древност с оттенък на буря, но над всичко властваше застояла неподвижност.
Опипваше всяко стъпало с крак.
Изведнъж отново се появи светлина. Малка синя искра изскочи от показалеца му.
Коен си приглади брадата, която като че се канеше да отлети от лицето му.
А косата на господин Сейвлой щръкна така, че му придаде още по-голяма прилика с глухарче.
Пред тях върховете на вражеските копия просветваха в здрача. Атаката сякаш се препъна в невидима преграда. Вече се чуваше и по някой писък, когато големите искри прескачаха от войник на войник.
Коен погледна нагоре.
— Леле! Я вижте туй там…
Ръката на Ринсуинд докосна камък и той внимателно запристъпва край стената. Понякога настъпваше нещо меко и податливо. Искрено се надяваше, че е земя.
После, точно на височината на рамото му, пред него се показа лост.
Хм… можеше да е капан. Но, от друга страна, за капаните в гробниците научаваш чак когато главата ти се търкулне няколко крачки встрани. Пък и строителите на клопките за мародери обикновено бяха настроени кръвожадно. Рядко налагаха на жертвите си необходимостта сами да допринесат за своята гибел.
Ринсуинд дръпна лоста.
Милионите жълти петънца на облака прелитаха над тях, носени от вятъра, който създаваха сами — доста по-бързо, отколкото подсказваха мудните движения на крилцата.
Господин Сейвлой примига стъписан.
— Пеперуди?…
Враговете бяха спрели заниманията си, за да зяпат изумителната стихия.
— Добре, Даскале, я сега да те чуя туй как ще го обясниш — подсмихна се Коен.
— Ами… може да е природно явление… Например пеперудата-монарх понякога… Ох, не знам…
Облакът налетя към могилата.
— Да не е някакво знамение? — вдигна рамене Коен. — Все някъде има храм, дето не съм го ограбил.
— На тия знамения гадното им е — намеси се Уили Момъка, — че не знаеш за кого са. Туй може да е благоприятно за Хонг и приятелчетата му.
— А, не, взимам им го!
— Не можеш да откраднеш и послание от боговете! — възрази господин Сейвлой.
— Да виждаш етикетче „Продадено“? Не, нали? Добре. Значи знамението става мое.
Коен вдигна меча си към небето и изрева:
— Боговете ни се усмихват! Ха-ха-ха!
— Защо се изсмя така? — прошепна господин Сейвлой.
— Да всея смут във войничетата.
Главатарят огледа хората си. Всеки кимна полека.
— Ясно, момчета. Туй беше.
— Ъ-ъ… Сега какво да правя? — неуверено попита господин Сейвлой.
— Ами мисли за нещо, дето много ще те ядоса. Да ти кипне кръвчицата. Все едно тия врагове са най-омразната гнусотия на света.
— Училищни директори! — процеди през зъби господин Сейвлой.
— А тъй.
— Учители по физкултура! — кресна той.
— Ъхъ.
— Момченца с дъвки в устите! — разнесе се див вой.
— Глей го, дим му излиза от ушите — одобри Коен. — Айде, нападаме!
Жълтият облак се сгъсти по склоновете на могилата и се издигна, понесен от течението.
И бурята се събра отгоре, струпа се и се оформи в нещо като чук…
После удари.
Мълниите се забиха в пагодата с такава мощ, че я пръснаха на нажежени до бяло парченца.
За една армия е много объркващо да бъде нападната от седмина старци. Никой наръчник по тактика не предлага съвет за подобно положение.
Войниците пред атакуващата групичка заотстъпваха, останалите се скупчиха зад нея. Плътен обръч от щитове се сключи около Ордата. Гънеше се от хаотичното движение на армията, също и от ударите, които господин Сейвлой сипеше с меча си.