Захапи за врата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #23
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Захапи за врата». Краткое содержание книги:
В романа „Захапи за врата“ Тери Пратчет имитира традицията във вампирските романи и ги противопоставя на представят на модерния свят. Смесени са тези два основни образа — на модерния човек и на вампира.
— Че що да ни пука как ще загазят чудовищата?
— Туй е Баба Вихронрав — напомни изчерпателно Шон Ог.
— Но тя е стара жена! — разгорещи се пасторът.
Празното пространство около него се разшири веднага. Всички осъзнаха, че е опасно да стоят около Овес.
— Някой от вас би ли излязъл сам в такава нощ? — настоя свещеникът.
Същият глас се обади от задните редици:
— Зависи дали знам къде е Баба Вихронрав.
— Не се надявай, че не те чух, Зверюго Коларов — подхвърли Баба, но с намек за задоволство.
— Е, господин Овес, кога най-сетне ще го доведеш онуй муле?
— Вие уверена ли сте, че можете да ходите?
— Разбира се, че мога!
Овес се предаде. Баба се подсмихна тържествуващо на тълпата, мина наперено край мъжете и се запъти към конюшнята, а пасторът подтичваше зад нея.
И когато свърна припряно зад ъгъла, едва не се блъсна в нея, защото тя стоеше вдървена като стълб.
— Някой вижда ли ме? — смънка Баба.
— Какво? О, не ми се вярва. Освен мен, естествено.
— Ти не влизаш в сметката — отряза го вещицата.
Тя се сви и малко остана да рухне на земята. Овес успя да я подхване и тя го заудря по ръката. Окаяният ястреб трескаво запърха на китката й.
— Я да ме пуснеш! Само се подхлъзнах!
— Да, да, не споря. Само се подхлъзнахте — опита се да я укроти пасторът.
— И хич не се мъчи да ми угаждаш.
— Да, да, разбрах.
— Но не върви човек да изтърве положението, туй ще ти река.
— И да позволи на крака си да се…
— Именно.
— Но не може ли да се хвана за ръката ви, тук е много кално… — помоли Овес.
Едва виждаше лицето й. Беше врязваща се в паметта гледка, която човек не би искал да сънува. Баба явно се бореше със себе си.
— Е, ако се боиш да не паднеш… — промълви тя.
— Точно така, точно така — с благодарност избълва Овес. — Преди малко щях да си изкълча глезена.
— Открай време разправям, че днешните младежи хич не са жилави — бавно рече Баба, сякаш се мъчеше да си внуши нещо.
— Права сте, не сме жилави.
— А и зрението ти няма как да е като мойто от многото четене — укори го Баба.
— Сляп съм като прилеп денем, вярно е.
— Е, тогаз може.
Сменяйки посоката на тласъци и с по някое залитане, те стигнаха до конюшнята.
Щом Баба Вихронрав се появи пред нишата на мулето, то поклати глава насреща й. Веднага познаваше кога се задават неприятности.
— Малко е злонравно — предупреди я Овес.
— Тъй ли? Да видим тогаз що можем да сторим.
Вещицата доближи неуверено четириногото създание и придърпа едното му ухо до устата си. Прошепна нещо. Мулето примига.
— Е, туй го уредихме. Помогни ми да се кача.
— Само да сложа юздата…
— Младежо, засега може да не съм цъфнала, ама когато имам нужда от юзда, за да яздя някоя твар, време е да ме сложат да си легна и да ме затрупат с лопатата. Подай ми ръка, докато го яхна, и бъди възпитан, извърни се на другата страна.
Овес отново се примири и сплете пръсти, за да стъпи тя и да се намести в седлото.
— Но защо да не дойда с вас?
— Имаме едно-единствено муле. Пък и ще ми се пречкаш. Ще трябва тебе да те наглеждам.
Тя се плъзна неусетно и тупна от другата страна на мулето. Окаяният ястреб изпърха нагоре и кацна на един напречник. Ако Овес му бе отделил малко внимание, щеше да се чуди как закачулена птица успява да лети толкова уверено.
— Мътните го взели!
— Госпожо, все пак знам нещичко за лечителството! Вие не сте в състояние да яздите каквото и да било животно!
— В момента — не, признавам — отвърна Баба с леко приглушен глас. Тя махна стиска сено от лицето си и размаха ръка нетърпеливо да й помогне. — Но ти почакай да се съвзема и…
— Добре, де, добре! Да речем, че аз яздя, а вие сте отзад и се държите за мен? Едва ли тежите повече от хармониума.
Баба го позяпа изцъклено. Приличаше на пияница, готов да сметне за приемливи идеи, които до този миг не е обмислял… например още едно питие. След малко изглежда взе решение.
— Ох… щом настояваш…
Овес намери въже и след преодоляването на някои затруднения заради упоритото желание на Баба да натяква, че му прави услуга, успя да я привърже за гърба си върху седлото.
— Ама да не забравиш, че не съм те подкарала с нож на гърлото и че нямам никаква нужда от помощта ти.
— Нож ли?…
— Е, увлякох се малко. Не съм те молила, де.
Овес позяпа разсеяно миг-два, после се смъкна от мулето, свали и Баба въпреки сърдитите й възклицания, подпря я на стената, върна се скоро с брадвата от ковачницата, закрепи я на кръста си с още едно парче от въжето и двамата пак се настаниха върху животното.