Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
Ал Хас пусна в действие малък киноапарат и пред очите на покрусените слушатели на екрана се появи най-напред малка светеща точка, след миг тя се превърна в ярко слънце, което дори от екрана заслепяваше очите. Слънцето бързо разрастваше и се обвиваше с черен дим, превърна се в мътносив оловен гейзер и се издигна високо във въздуха, прие форма на огромна гъба, която започна да расте и взема чудовищни размери. Взривната вълна се надигаше отдолу със страшна разрушителна сила, изкореняваше дървета, дробеше канари, помиташе многоетажните сгради на един чуден град и сееше навред смърт. По улиците за миг се мяркаха фигури на живи същества и изчезваха, пометени от стихията като нищожни прашинки. Сред дим и пламъци, сред адския съсък на разрухата се счуваха стенания и вопли, без да се виждат живи същества… Навред се издигаха облаци дим и лава, които посипаха с огнен дъжд всичко.
— Не зная колко такива бомби са пуснати — унищожението обаче беше пълно. Сам Олан навярно не е предвиждал силата му. Не остана камък върху камък, не остана следа от постиженията на нашия многовековен неуморен съзидателен труд… Като отровна река навред плъзна опасният пожар. Хората се разлагаха на прах, изчезваха вековните градове, водните басейни се вдигнаха на пара високо в атмосферата. Атомната язва за два часа унищожи напълно цялата ни култура…
Развълнуван, Ал Хас прекъсна своя разказ. Всички мълчаха. Той напрегна волята си, овладя се и продължи:
— В тези фатални часове стотина души се намирахме на високо плато, където се помещаваха нашите обсерватории и космодрум с ракетни бази. Там бяха наличните космически ракети и двата нови фотонни кораба, на които възлагахме толкова надежди за връзка с другите светове… Атомните мъгли се издигаха все по-високо, опасността се приближаваше към нас. Трябваше да се предприеме нещо много бързо, за да се спасят поне останките от нашия свят… Взехме решение и издигнахме ракетите и фотонните кораби в космоса. Добре, че там се съхраняваха и големи количества синтетични храни за космически полети, които разпределихме по различните ракети. И ето: ние, жалка останка от някога славни народи, поехме трудния път към неизвестността…
Издигнахме се високо и там се свързахме: закрепихме ракетите една до друга; по този начин образувахме огромен изкуствен спътник на бившата ни родина. Оттам с трепетни сърца наблюдавахме по-нататъшното разрушение. Стана онова, което предполагахме и не смеехме да изречем високо: в огнена маса се топяха минерали и метали. Цялата планета се превърна в огромно огнено кълбо. Трябваше непрекъснато да увеличаваме разстоянието помежду ни…
Набърже съставихме управителен съвет, събрахме се в нашия кораб и дълго обсъждахме положението. Решихме да се обърнем към планетата Земя за приют или за помощ в търсенето на нова родина. Сами разбирате колко опасно и рисковано беше това, но нямахме друг изход. Нито имаше време за проучвания, нито пък имахме нужните средства и съоръжения.
Сега разбирате как беше предприето пътешествието ни, което при други обстоятелства от предпазливост би се забавило с години, а може би и с векове — свързано бе с толкова опасности по неизвестния път в студения, безучастен космос, където предвечните сили на вселената живеят своя суров, първичен живот по обективните закони, които разумът на никое живо същество не е в състояние да измени или подчини…
Обяснете си нашата радост и щастието, че ни дадохте прием и надеждите ни за помощ намериха отзвук. Вашата планета е богата и просторна, има сили да изхрани нищожните останки от нашия род, които днес се реят в космическото пространство, едва поддържат жалкото си съществувание и чакат от нас добри новини…
Тук обаче у нас съзря нова идея: да помолим за помощ. Атмосферата на родната Михелас за дългите години на нашия рейс оттам дотук и обратно ще бъде вече пречистена и ще може да се започне ново строителство. Сами разбирате, че всеки народ жадува да има късче твърда почва, което да нарече свое отечество, своя любима родна страна… При това там е нашата естествена среда.
Слушателите мълчаха, омаяни и трогнати от страшния разказ.
Най-сетне професор Липаев се отърси от завладелите го мрачни чувства и с участие стисна ръцете на чуждопланетниците: