Отмъщението на Монца

Дружелюбния се избърса и погледна червено-кафявите си пръсти с емоционалността на умивалник.

— Кръв.

— Да. Доста кръв се проля тази вечер. — Сега, когато беше в относителна безопасност, тръпката отшумяваше и старите съжаления се завръщаха. Ръцете му пак трепереха. Питие, питие, питие. Направи няколко крачки в склада.

— Аха! Конферансието на тазвечерния убийствен цирк! — Морвийр се подсмихваше от перилата на стълбището. Дей стоеше до него и белеше портокал.

— Нашите отровители! Жалко, че сте оцелели. Какво стана?

Морвийр сбърчи устни.

— Нашата скромна роля бе да отстраним стражите на горния етаж. Направихме го с абсолютна скорост и дискретност. След това не бяхме желани в сградата. Точно обратното. Нашата работодателка не ни се доверява напълно. Беше загрижена, че ще предизвикаме безразборно клане.

Коска сви рамене.

— Клането по принцип е безразборно.

— Както и да е, отговорностите ти свършиха. Никой няма да има нещо против, ако приемеш този подарък от мен.

Морвийр хвърли нещо проблясващо в тъмнината. Коска го хвана инстинктивно във въздуха. Метална манерка с плискаща се течност. Като тази, която носеше обикновено. Не помнеше къде я бе заложил… В спомените му изплува образът на студен метал и силен алкохол и устата му се напълни със слюнка. Питие, питие, питие…

Отвъртя капачката почти наполовина, преди да се спре.

— Би било разумно да не приемам дарове от отровител.

— Единствената отрова вътре е от тази, която поглъщаш от години. Същата, от която никога няма да се откажеш.

Коска вдигна манерката.

— Наздраве. — Наклони я, изля алкохола на пода и я хвърли в ъгъла. Все пак запомни мястото, в случай че останеха няколко капки. — Нашата работодателка няма ли я? А северняшкото й кученце?

— Не. Може би трябва да обмислим вероятността да не се появят.

— Прав е. — Витари беше черна фигура на прага на кухнята. — Има голяма вероятност двамата да са мъртви. Какво ще правим тогава?

Дей си погледна ноктите.

— Аз например ще си изплача очите.

Морвийр имаше други планове.

— Да обсъдим как ще си разделим парите на Муркато…

— Не. — По някаква причина Коска беше силно раздразнен от тази мисъл. — Ще изчакаме.

— Това място не е безопасно. Някой от изпълнителите може да е заловен от властите. Може би в момента ни издава.

— Вълнуващо, нали? Казах, че ще изчакаме.

— Ти чакай, като искаш, но аз…

Коска хвърли ножа си с едно ловко движение. Острието изсвистя в мрака и се заби в стената на педя от лицето на Морвийр.

— Ето един подарък от мен.

Отровителят повдигна вежда.

— Не ми харесва пияници да ме замерят с ножове. Ами ако мерникът ти не беше точен?

Коска се ухили.

— Не беше. Ще чакаме.

— За човек с толкова известни проблеми с лоялността, намирам привързаността ти към жена, която вече те е предавала, за… смайваща.

— И аз. Но винаги съм бил непредсказуемо копеле. Може би се променям. Може би съм се заклел да изтрезнея и отсега нататък да спазвам думата си.

— Да бе — изсумтя Витари.

— И колко ще чакаме? — настоя Морвийр.