Гейбриъл отвори очи. Известно време не можа да се ориентира къде се намира. Звуците бяха непознати, всичко наоколо беше бяло. Не си беше у дома. Там преобладаваха други цветове — най-вече червено, пурпурно, черно. Както в разтворено човешко тяло — кръв, мускули и сухожилия. Беззащитен и изолиран, лежеше в тази стерилна обстановка.
Реакциите му бяха извънредно бавни — доста време бе нужно да разпознае болката — притъпена, далечна и неопределена.
Устата му бе пресъхнала. Опита се да пораздвижи езика, но той бе като залепнал върху небцето. Бавно, бавно набра малко слюнка и успя да оближе устните. Не беше в състояние да помръдне главата си. Направи усилие, сетне още едно, заболя го още повече. Реши да се съсредоточи върху пръстите на ръцете и краката. В същото време се напрегна да си припомни: как се бе озовал тук? Нямаше спомен за случилото се след разговора с Луис в онзи бар.
Нещо се раздвижи в съзнанието му. О, да… бе залитнал, отлично познаваше старческия ужас от падане. Сетне бе почувствал парене, не, по-силно беше, като при изгаряне — като че бе погълнал тлеещи въглени. И звуци — мъгляви, неясни, но все пак доловими — приличат на пукането на далечни балончета. Разбира се! Изстрели.
Усети чуждо тяло и дискомфорт на опакото на лявата ръка и в сгъвката на дясната. Малко по-късно различи висящата на стойка интравенозна система и двете игли в ръката и лакътя. Струваше му се, че си спомня: силна светлина в очите, лекари и медицински сестри в бяло се суетят около него. Не беше ли сънувал? Може би всичко е било само сън — още от началото?
Както повечето от нас, така и Гейбриъл бе чувал, че в миговете преди смъртта човек виждал целия си живот като на кинолента. Нищо подобно не бе изпитал, но пък бе усетил съсъка на косата на Смъртта — бе изсвистяла над главата му, хладният й полъх в крещящ контраст с жестокото парене, последвало проникването на куршумите. Сега, сглобявайки бавно елементите на преживяното, на преден план излизаше най-вече бледият спомен за изненада: сякаш неволно се бе блъснал в чужд човек на улицата и, поглеждайки го в лицето, за да се извини, бе разпознал стар познат.
Всъщност основните събития в неговия живот наистина потекоха хронологично в съзнанието му, само че това стана по-късно — когато лежеше в ступор под въздействието на силните лекарства. В този наркотичен сън реалното и въображаемото се смесваха и преплитаха. Така видя отдавна покойната си съпруга, заобиколена от деца, каквито нямаха: въображаеми същества, за чието отсъствие никога не бе съжалявал. Разговаря с младите мъже и жени, които бе изпращал да отнемат живота на други. Но във виденията му се връщаха само мъртвите и в думите им нямаше укор, защото никога не бе изпитвал угризения. Смяташе, че ги е лишил от живот, който иначе сигурно би завършил в затвора, в беднота или безпросветно пиянство. Някои от собствените му хора наистина бяха умрели в резултат на жестоко насилие. Но пък беше убеден, че съдбата им е била предопределена още преди пътищата им да се кръстосат. И вярваше, че е коригирал само времето или мястото на кончината им, продължителността и реализацията на предшествалия я живот. Те бяха неговите Жътвари, неговите специални изпълнители. Бе ги подготвял по най-добрия възможен начин за бъдещите им задачи. И, разбира се, за съответната съдба.
