Трупът на Гедеон
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Гедеон Крю #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Трупът на Гедеон». Краткое содержание книги:
Дейвид Балдачи
Когато стигнаха, Уилис видя прясно изкопания гроб и се олюля от ужас. Гедеон трябваше да го задържи, за да не падне. Пленникът изстена приглушено през тиксото.
Гедеон се пресегна и махна лепенката от устата му. Уилис изпъшка и отново се олюля. Беше обезумял от страх.
— Лягай в гроба.
— Не. Господи! Не…
— Лягай в гроба!
— Защо? Защо в гроба…?
— Защото ще те убия и ще те закопая. Лягай.
Уилис падна на колене и запелтечи, по бузите му се стичаха сълзи.
— Не, моля ви. Недейте. Недейте… — Задави се. Разпадаше се буквално пред очите му.
Гедеон го бутна и той падна, подхлъзна се в ямата и моментално задрапа нагоре, обхванат от ужас. Гедеон пристъпи напред и вдигна револвера.
— Отвори си устата.
— Не. Моля ви, моля ви, недейте…
— В такъв случай просто ще те застрелям и ще те зария.
— Но защо, защо? Ще направя всичко, всичко, само ми кажете какво искате!
Гласът му премина в задавен плач, тялото му се разтресе, около чатала му се появи тъмно петно. После повърна — веднъж, два пъти, и продължи да се напъва и дави.
— Ще направя всичко… — успя да изквичи и от устата му потече лига.
Време беше.
— Кажи ми за атомната бомба — нареди Гедеон.
Мълчание, съпроводено с празен поглед.
— Атомната бомба — повтори Гедеон. — Кажи ми за плановете ви за нея. Бомбата, която смятате да взривите във Вашингтон. Кажи ми и ще те пусна.
— Атомна бомба? — Уилис го изгледа абсолютно неразбиращо. — Каква атомна бомба?
— Не ми се прави на глупак. Кажи ми и си свободен. Иначе… — И Гедеон посочи гроба с пистолета.
— Ка… какво говорите? Нищо не разбирам… — Уилис се блещеше към пистолета, молбите му се превърнаха в нечленоразделно бърборене.
Гедеон го погледна. Този човек не знаеше нищо. Може да беше лидер на култ, егоцентричен и параноик с мания за величие, но нямаше абсолютно нищо общо с ядрения тероризъм. Осъзна, че е направил огромна грешка.
— Съжалявам. — Наведе се, хвана Уилис и го изправи. — Съжалявам. Извинявам се.
Сряза свинската опашка и прибра револвера.
— Върви си.
Уилис го зяпаше неразбиращо.
— Чу ме. Разкарай се оттук. Махай се!
Онзи обаче не побягна. Просто стоеше и гледаше тъпо, замаян, зашеметен от страх. Отвратен от себе си, Гедеон изруга, отиде при джипа в храстите, качи се, запали двигателя и потегли, като натискаше газта до дупка в желанието си да се махне колкото се може по-бързо от това място.
51.
Стоун Фордайс се върна в Лос Аламос от проверката на екипите, които претърсваха язовира и бреговете на реката, малко след полунощ. Полунощ — началото на новия ден. „Два дни до А-Деня“.
В Техническата зона го насочиха към новия команден център, устроен в изоставен склад до охранявания периметър. Беше изумително колко бързо се бяха развили нещата в негово отсъствие.
Показа значката си на входа.
— Стоун Фордайс? — каза дежурният. — Шефът иска да ви види. Отзад е.
— Шефът? Кой шеф?
— Милард. Новият.
„Шефът иска да ви види“. Това изобщо не му харесваше.
Влезе, пресече акрите евтини бюра, всяко с компютър и телефон, и стигна до набързо сглобената кабина в задния ъгъл, при един от малкото прозорци. Вратата беше отворена. Зад бюрото стоеше дребен слаб мъж с костюм и говореше по телефона.
Фордайс любезно почука на отворената врата. Всички професионални инстинкти му казваха, че срещата няма да е от добрите.
Мъжът се обърна, вдигна пръст и продължи да говори. Фордайс зачака. Не познаваше Милард, дори не беше чувал името му, но това не го изненадваше — особено в разследване с подобни мащаби, когато претърсваха всяка песъчинка. Пък и някой трябваше да поеме командването на местно ниво — нещата ставаха все по-хаотични, имаше куп началници без ясно установена йерархия.
Разгледа внимателно Милард, докато го чакаше да приключи с разговора. Изглеждаше добре по типичен за белите американци начин — високи скули, чудесни зелени очи, около петдесетте, прошарени слепоочия, атлетичен и строен. Имаше добронамерено изражение и спокоен глас. Фордайс се надяваше, че същото ще се отнася и за характера му. Но се съмняваше.